Франсоа-Мари Аруе (на френски: François-Marie Arouet), известен повече под псевдонима си Волтѐр (на френски: Voltaire), ефренски писател и философ, един от символите на епохата на Просвещението. Превърнал се в европейска знаменитост още приживе и ползващ се с голямо влияние сред европейския интелектуален елит на епохата, той е един от прототипите на интелектуалеца, отдаден на служба на истината, справедливостта и свободата на мисълта.
Водеща фигура на ранния либерализъм, Волтер е запомнен със своята непрестанна борба срещу религиозния фанатизъм и в подкрепа на прогреса и толерантността. В същото време той има деистични възгледи, а идеалът му за държавно управление представлява умерена и либерална монархия, просвещавана от „философите“. Той се ангажира лично със защитата на жертви на религиозната нетолерантност и произвола, привличайки вниманието на европейското обществено мнение към няколко такива случая, като тези с Жан Калас, Пиер-Пол Сирван, Жан-Франсоа дьо ла Бар, Томас Артур дьо Лали-Толендал.
От внушителното литературно наследство на Волтер днес най-популярни са неговите прозаични текстове - разказите и романите („Кандид или Оптимизъм“ остава най-известното му произведение), „Философски писма“, „Философски речник“ и обширната му кореспонденция. Пиесите, епичната поезия и историческите съчинения, които го превръщат в един от най-известните френски писатели на 18 век, днес са загубили значението си. Репутацията на Волтер се дължи до голяма степен и на неговия стил, елегантен и прецизен, а често и изпълнен с хаплива ирония.
През целия си живот Волтер се стреми към близостта на високопоставените и блясъка на кралските дворове и не прикрива своето презрение към народа, но от друга страна не успява да избегне преследванията на властите, като прекарва известно време в затвора и дълги години в изгнание извън Париж и дори в чужбина. Волтер е любител на лукса и удоволствията на масата и добрия разговор, който смята, наред с театъра, за една от най-извисените форми на обществения живот. Отделящ внимание на материалното си състояние, което е гаранция за неговата свобода и независимост, той натрупва значително състояние в резултат на спекулативни операции и прекарва последните години от живота си в собствено имение, в което поддържа малък двор.
По време на Френската революция Волтер, наред със своя съперник Жан-Жак Русо, е смятан за един от нейните главни предшественици и през 1791 година става вторият човек след граф дьо Мирабо, погребан в парижкия Пантеон. През 19 век името му отново е в центъра на споровете между привърженици и противници на светската държава и общественото образование, но след утвърждаването на Третата република Волтер се смята за един от безспорните авторитети във френската културна история.
Семейство и ранни години
Обикновено се приема, че Франсоа-Мари Аруе е роден на 21 ноември 1694 година в Париж, макар че според самия него това е станало на 19 или 20 февруари вШатьоне Малабри, а кръщаването му на 22 ноември е забавено, поради малките шансове да оживее. Той е най-малкото от трите достигнали до зряла възраст деца на Франсоа Аруе (1650-1722) и Мари-Маргьорит д'Омар (ок. 1660-1701). В зряла възраст Волтер оспорва и бащинството на Франсоа Аруе, твърдейки, че в действителност е син на благородника Рошбрюн.[1]
Семейството Аруе произлиза от северната част на Поату, като дядото на Волтер се премества в Париж през 1625 година и развива успешна търговия с платове. Той забогатява достатъчно, за да купи през 1675 година за сина си, бащата на Волтер, поста на нотариус при съда в Гран Шатле и свързаната с него благородническа титла. Бащата, Франсоа Аруе, е пестелив и работлив, създава си солидни връзки и успява да увеличи още повече семейното състояние. Жени се за Мари-Маргьорит д'Омар, дъщеря на съдебен чиновник в Парижкия парламент. През 1696 година успява да препродаде поста си, заменяйки го с назначение за кралски съветник, работещ в Сметната палата.
Братът на Волтер, Арман Аруе (1685-1745) е адвокат в Парламента, католик-пуритан и упорит янсенист. В края на живота си Франсоа Аруе пише: „Имам за синове двама глупаци - единият в проза, другият в стихове“. Арман Аруе умира без да се ожени и Волтер наследява цялото му имущество. Сестра му, Мари Аруе (?-1726), е единственият член на семейството, към който Волтер е привързан. Тя се омъжва за чиновник от Сметната палата и има две дъщери, едната от които, Мари Луиз Миньо, по-късно играе важна роля в живота на Волтер.
Франсоа Аруе се опитва да даде на малкия си син интелектуално образование на висотата на заложбите, които той показва от най-ранна възраст. Десетгодишен, Франсоа-Мари Аруе постъпва в йезуитския колеж „Луи льо Гран“, най-престижното и скъпо училище в Париж. Йезуитите преподават латински и гръцки език и реторика, но основната им цел е да възпитават светски хора, запознавайки ги с обществените изкуства - важно място в живота на колежа заемат ораторските съревнования, пледоариите, поетичните конкурси и театъра. Блестящ ученик, станал бързо известен с лекотата, с която съчинява стихове, в колежа Аруе свиква да се харесва и да говори като с равни с представителите на елита. Там той установява запазили се до края на живота им приятелски отношения с хора, като бъдещите министри, братята Рьоне Луи дьо Воайе дьо Полми д'Аржансон и Марк-Пиер дьо Воайе дьо Полми д'Аржансон, и бъдещия маршал Луи Франсоа Арман дьо Винеро дю Плеси.
Заради някои епиграми, в които осмивал регента и дъщеря му, през 1717 г. той бил хвърлен в Бастилията, където лежал единадесет месеца. Там той завършва трагедията "Едип", която подписва за първи път с псевдонима Волтер, който остава до края на живота му.
Няколко години по-късно, през 1725 г. Волтер отново попада в затвора, заради едно спречкване с някакъв аристократ на име дьо Роган, който от своя страна наредил на слугите си да набият с тояги Волтер.
След излизането от Бастилията Волтер е изгонен от Франция. От 1726 г. до 1729 г. живее като емигрант в Англия. В английската столица той има възможност да се запознае с произведенията на английските философи Бейкън, Болинброк, Джон Лок и др., с математическото учение на Нютон и др. Своите наблюдения от Англия Волтер е изложил в книгата си "Писма за Англия", която отпечатва тайно след завръщането си във Франция.
Установява се в замъка на приятелката си маркиза дьо Шатле в Сире. Маркизата го предпазвала от непредпазливи действия, които биха му нанесли вреда и неприятности. В Сире Волтер живее до смъртта на маркиза Шатле през 1743 г., като междувременно за по-кратко или по-дълго време живял в Холандия, Брюксел,Лотарингия, Париж, Берлин. През този период от живота си Волтер оформя своите философско-политически възгледи и създава голяма част от произведенията си в областта на философията, историята, създава и някои от своите забележителни трагедии.
Следващите три години Волтер живее в Потсдам, в резиденцията на пруския крал Фридрих II. След като напуснал Прусия Волтер живее известно време ту вЛотарингия, ту в Елзас, ту в Швейцария.
Към 1760 г. се установява в малкото селце Ферней - на границата между Франция и Швейцария. Там си купува замък, който става място за срещи на философи, поети и знаменитости от цяла Европа.
Паметно в историята на 18 век ще остане участието на Волтер в делото "Жан Калас". През 1762 г. в Тулуза местните йезуити осъждат на жестока смърт търговеца Жан Калас - протестант, под лъжливото обвинение, че удушил и после обесил собствения си син, защото искал да се прехвърли от бащината си вяра към католицизма. Волтер по неоспорим начин, след като проучил материалите по делото, доказал, че синът се е самообесил или поради умствено разстройство, или защото проиграл на карти значителна сума пари. Тулузките йезуити обаче използвали тази семейна драма, за да разгорят ненавист срещу протестантите и успели. При грубо нарушение на закона, при липса на сериозни доказателства Калас бил осъден на страшна смърт - да бъде разчекнат, а след това изгорен. С гняв и възмущение Волтер пише: "И това става в наше време!". Волтер пише писма, статии, публицистични трактати, обръща се с писмо до парламентарния съд и до краля, докато най-накрая парижкият съд ревизира делото и посмъртно оправдава Жан Калас. Това било тържество на правдата, символ на която бил Волтер, и страшен удар срещу църквата.
През фернейския период от живота си Волтер не е имал достъп в две столици: в Париж го мразел Луи XV, а в Женева -калвинистите. След смъртта на Луи XV през 1774 г. Волтер решава да посети родния си град. Никой коронован владетел не е бил така посрещан, както парижани са посрещнали своя велик съгражданин. Академията го избрала за свой директор. Умира на 30 май 1778 г. Парижкият архиепископ и енорийският свещеник отказали да дадат разрешение за погребение. Повторила се срамната комедия от преди сто години с погребението на Молиер. Волтеровият племенник абат Миньо през нощта тайно пренася тленните му останки в абатството Селиер в Шампания, където служел. През 1791 г. по решение на Националното събрание, при стичане на многохиляден народ тленните останки на Волтер били пренесени в Пантеона в Париж.
