Едип цар

„Едип цар” е трагедия от Софокъл.

Главен герой в нея е Едип, който е цар на Тива. Според "Поетиката" на Аристотел Едип е идеалният трагически герой. Същността му като такъв се определя от факта, че е поставен между утвърдените нравствени и етически норми и крайните проявления на човешкия характер.

Нещастието на Едип е следствие от нарушени етически норми. Извършеното някога престъпление разрушава хармонията в обществото. Трагическата му вина е в това, че в положителния си стремеж допуска грешки и собственото му проклятие го настига. Той отрича силата на съдбата и в този момент търпи последствията на същата съдба, в която не вярва. Незнанието за миналите грешки, определя трагическата вина на героя.

Творбата започва с обширен монолог на Едип, в който героят заявява намерението си на всяка цена да открие убиеца на Лай и да изпълни волята на боговете. Тържествената му реч издава, че е подбуден от силна амбиция. От позицията на държавник, който служи на обществото, Едип призовава своите съграждани да съдействат. Започва да греши, когато проявява прекалена заинтересованост в своето търсене на убиеца. В свръхамбициозните си претенции вижда у гадателя Тирезий враг на държавата, също както и личен враг. Едип го обвинява в предателство, нарича го „най-зъл сред злите”. Тирезий запазва хладнокръвно спокойствие и това вбесява още повече владетеля. С думите си „Ти единствен си убиецът!”, слепият загатва, че убиецът е самия Едип. Обзет от прекомерна дързост и горделивост, царят не разбира, че греши. В своя стремеж да наложи личната си воля не проумява, че мълчанието на Тирезий не е акт на неподчинение, а че „слепецът” е всъщност самият той. Истината, към която толкова много се стреми, е унищожена за Едип. Източник на страданията му е преди всичко неговият необуздан характер. Героят, който се обявява за борец на колективното благо постепенно се отдалечава от интересите на колектива и започва да противоречи с тях. При това продължава да живее в заблуда, че прави всичко възможно за спасението на поданиците си.

Владетелят знае, че предсказанието го обвинява в отцеубийство, но не забелязва подробностите – той не е отрасъл в родната Тива и не познава своите родители. Разумът му го води далеч от дома, който е смятал за свой. Единствено Тирезий знае цялата истина за съдбата на Едип, защото е физически сляп, но духовно зрящ. Неговите слепи очи са компенсирани от всевижащия му дух. Затова мъдрецът предпочита да не каже истината на Едип и да не ускори страшната развръзка. Слепотата на Тирезий е само физическа и уменията му да вижда се простират извън границите на обикновения свят.

Третият образ, който допълва картината на трагедията, е този на Йокаста – жената, която винаги е живяла със страха от срама и ужаса. Тя е избрана да отдалечи часа на страшната истина, обричайки Едип на смърт, дни след раждането му. Живее в постоянен смут и тревога. Йокаста отчаяно се опитва да спре Едип в желанието му да узнае произхода си. Последното защитно средство е самоубийството. За разлика от Едип и Тирезий, тя не посреща истината като нещо, наложено от съдбата. Тя страда не само за себе си, но и за всички останали. Женската слабост й пречи да прогледне и да се отърси от страха. Тя не може да се противопостави пред силата на истината.

Вътрешно противоречиви са мислите на двамата съпрузи. Едип е син и съпруг, а Йокаста - майка и съпруга. Личните им съдби са трагично преплетени. Едип е заблуден, мислейки, че е успял да избегне предсказанието, всъщност е живял толкова много години женен за собствената си майка. Знание и незнание, престъпление и наказание са неразрешимият проблем, който ще изчезне след смъртта на Йокаста и ослепяването на Едип. Наказанието, предречено от боговете, е неизбежно.

Трагизмът в цялото произведение се въплъщава от незнанието на Едип и последвалите от това нещастия. Тежко престъпление тежи на съвестта му - убил е човек от незнание. Изправен пред собствения си баща, той го приема за враг. Неовладеният гняв поражда трагичната му съдба. Неосъзната вина преобръща съдбата и на целия му род. Страдат и гражданите на Тива, но най-страшното е наказанието за бъдещата участ на неговите наследници. Децата на Едип ще страдат незаслужено, „наследявайки” трагичната вина на своя съгрешил от незнание баща.

Пътят на Едип към трагичната съдба е път към мъдростта. Ослепява, но научава истината за себе си. Приема съдбата на мъдър, духовно зрящ човек. В страданието е открита истината, открита в болката на осъзнатата вина. Щастието е изстрадан път от незнание към знание, зрение и слепота в трагичната съдба на героите в „Едип цар” на Софокъл.