Алфонс дьо Ламартин

Алфонс дьо Пре дьо Ламартин (на френски: Alphonse Marie Louis de Prat de Lamartine) (21 октомври 1790 - 28 февруари 1869) е френски поет, политически деец и член на Френската академия.

В детството му любимо негово четиво е Евангелието, а от френските поети –Расин. Ламартин учи първо в Лион, а след това, в йезуитското училище в Бел. Завърнал се в родината, той изучава класическите автори, възхищава се от Русои от Бернард дьо Сен-Пиер, и с увлечение възприема новите литературни повеи. Юношеските увлечения съставят сюжета на многочислени негови поеми. В разказите за Елвира, Леонора и Грациела, са предадени истински епизоди от живота на поета. Особена роля в живота на Ламартин играе любовта му към младата жена починала рано, възпята от него под името Елвира. Тъжните мечти за изгубеното щастие и печалната меланхолия са наложени на поезията на Ламартин и са го заставили да търси утеха в Бога. Много е пътешествал, живял е в Италия и си е пробвал щастието в дипломатическата кариера.

През 1820 г. излиза неговият първи сборник със стихове: „Поетически съзерцания“, посрещнат е веднага с огромен успех. Следват произведенията: „Нови поетически съзерцания“ (1823), „Хармонии“ (1835), „Жослен“ (1835), „Падането на един ангел“ (1838) и „Поетически сборници“ (1839). През 1829 г. Ламартин е избран за член на френската академия; в 1832 г. той извършва голямо пътешествие на Изток. Минава през Пловдив, където отсяда за 3 дни вкъщата на Георги Мавриди и описва това в „Пътувание на Изток“ (1835). Годините от 1839 до 1849 са период на разцвет на политическата дейност на Ламартин.

Неговият талант в много отношения не отстъпва на Виктор Юго, но по своя артистичен темперамент Ламартин не е водач на школа; това го отличава от Юго и определя неговото положение към романтизма. Той е стоял извън литературните разпри на своето време и сам е наричал себе си дилетант. В своите първи стихотворения Ламартин подражава на Волтер, Парни и на смехотворния жанр на Гресе. Големите негови философски поеми в александрински стихове, „Човекът“, „Молитвата“, „Безсмъртието“, неговите оди, например „Въодушевление“ и някои от строфите повтарят маниера на Жан Батист Русо и други поети от XVIII в. Шатобриан, Гьоте и Мадам дьо Стаел са го приобщили към духа на времето; под тяхното влияние е укрепнал лирическият талант на Ламартин, търсейки само рамка за отразяване на вътрешния мироглед.

Тема на неговата поезия, субективна и отчасти ораторска, е станала набелязаната още преди него от Мадам дьо Стал „загадъчна човешка съдба“; нейното главно съдържание е „тъжното съзерцателно настроение, уединението в горите, безпределността на хоризонта, звездното небе, вечността и безкрайността, таящи се в душата на християнина“. Шатобриан внася идеята за християнството в художествената проза, Ламартин внася дълбоко християнско настроение в поезията; тези черти обединяват двама велики представители на романтизма. Но Шатобриан, поет на страстта и на ярките багри, вкарва в религията елемент на любовта и стртастта, неговото християнство е пълно с чувственост и жизнерадост; Ламартин, за когото вярата е работа на природния инстинкт и на възпитанието, възпява любовта, пречистена и удохотворена от смъртта и близостта на приближаващата се или вече настъпила смърт.

Това е тази лична нотка, която Ламртин внася в романтическата поезия: създава елегията. „Езеро“, „Усамотение“, „На Елвира“, „Долината“, „Crucifix“ и др. са вечните паметници на неговата слава и излъчват неподправено, искрено чувство, много повече от дългите му поеми „Жослен“ и „Падането на един ангел“, където поетическите красоти се редуват с реторическа декламация. В поезията на Ламартин жената се явява посредница между земния живот и висшия божествен свят; мъката при мисълта за загубата на възлюбената обагрят дълбоката вяра в безсмъртието. Съчетанието на поетическа меланхолия с инстинктивна вяра съставят главното обаяние на поезията на Ламартин. В лирическите му сборници, излезнали след първия „Поетически съзерцания“, религиозното настроение се усилва и се излива в химни, проникнати от християнско смирение. „Хармонии“ е по-музикално по език, но не отстъпват на „Поетически съзерцания“ по нежност на формата.

Литературното значение на Ламартин е основано най-вече на неговите първи стихотворни сборници. Френската критика единодушно го признава за един от най-великите поети на Франция.

В младостта си Ламартин служи в кралската гвардия, от 1823 до 1829 г. е секретар на посолствата във Неапол и във Флоренция. Княз Полиняк му предлага мястото на главен секретар на министъра на външните работи, но Ламартин отказва, тъй като не споделя реакцонните възгледи на този кабинет. В същата 1829 г. той е бил назначен за посланик при Херцог Леополд Сакскобургготски. Разбирайки за юлската революция, Ламартин подава оставка. Избран през 1833 г. в палатата на депутатите, в първата си реч се обявява за независим консерватор. В политиката е преди всичко моралист, в социалните въпроси е проповедник на прогрес и религиозна търпимост, защитник на свободата и пролетариата. Блестящите му речи вълнуват палатата на депутатите и са били много четени.

Ламартин няма определени политически планове; поддържа консервативния кабинет на Моле, а когато привържениците на последния му предлагат председателство в палатата (председател на народното събрание), Ламартин отказва, заявявайки, че той е с напредничави убеждения, а те са консерватори. През 1840 г., противодействайки на политиката на Тиер по източния пост, Ламартин се изказва за унищожаването на Турската империя, предлагайки да се даде Константинопол на Русия, Египет — на Англия, а Сирия — на Франция. От 1843 г. той става решителен противник на консервативното направление Гизо. Славата на Ламартин достига своя апогей през 1847 г., когато той издава „История на жирондистите“, която представлява апология на жирондистите.

След отричането на Луи-Филип (24 февруари 1848 г.) Ламартин решително въстава в палатата (народното събрание) против регентството на херцогиня Орлеанска и произнася гореща реч, предлагайки да се учреди временно правителство и да се свика народно събрание. В качеството си на член на временното правителство, Ламартин се захваща с работата на министър на външните работи. Само под напора на обстоятелствата, Ламартин решава незабавно да провъзгласи република, в която той, благодарение на таланта и красноречието си, се явява посредник между консерваторите и крайните сили. В тези бурни дни Ламартин показва голямо мъжество и такт. На 25 февруари, когато временното правителство е заплашено от опасността да бъде разгонено от народната тълпа, Ламартин произнася знаменитата си реч, в която красноречиво описва ужасите на революцията и възпява трицветното знаме (в противоположност на червеното).

На 4 март Ламартин изпраща към европейските монархически правителства манифест в миролюбив дух. Народните манифестации (през март и април) заставят Ламартин да прибегне към военна сила. Спокойствието е възстановено, но популярността му намалява. Въпреки това е избран в 10 департамента за депутат в учредителното събрание и в народното събрание, като член на изпълнителната комисия. Въстанието от 15 май е потушено благодарение на разпорежданията на Ламартин. Това е неговият последен ден на слава. Желаейки всички да стигнат до разбирателство, той не успява да удовлетвори никого. Събранието отхвърля предложението на Ламартин за недопускане в неговата среда на Луи-Бонапарт, а сближаването на Ламартин с Ледрю-Ролен и генерал Кавиняк отблъсква от него и консерваторите, и радикалите. Юнските дни са положили основата на края на неговото участие в управлението. Във въпроса за избор на президент на републиката, Ламартин се разминава сГреви, предлагащ да се представи избирането на президент на републиката не на народа, а на народното събрание. На изборите за президент Ламартин получава много малко гласове. Даже в законодателното събрание от 1849 г. той не е избран, въпреки че отново е кандидат на десет департамента.

Връщайки се към литературната си дейност, той основава и редактира политическото списание „Conseiller du peuple“ (Съветник на народа). В него през 1851 „Civilisateur“ има интересни биографии на велики хора, любопитна е тази на Цезар, всъщност сатира против Наполеон. През 1848 г. Ламартин пише „Trois mois au pouvoir“ (Три месеца във властта), а през 1849 г. — „Histoire de la révolution de février“ (История на февруарската революция). В „Histoire de la Russie“ през 1855, „Histoire de la Turquie“ (История на Турция), „Histoire des Constituants“ е изразен упадъкът на таланта на Ламартин. В неговата „Histoire de la Restauration“ (История на Реставрацията) от 1851 до 1863 г. има много драматични страници и художествени очерци, но без научно значение.