Жан-Жак Русо

Жан-Жак Русо (на френски: Jean-Jacques Rousseau) е швейцарски философ, писател и музиколог, работил през голяма част от живота си във Франция. Един от ранните представители на Романтизма в изкуството, неговата политическа философия оказва силно влияние върху дейците на Френската революция. Особено популярен сред якобинците, той е обявен от тях за национален герой и е препогребан в Парижкия Пантеон.
Романът на Русо „Емил или За възпитанието“ е основополагащ текст за образованието на личността като гражданин, а„Жюли или Новата Елоиза“ изиграва важна роля за развитието на предромантизма и романтизма в художествената литература. Автобиографичните му произведения, като „Изповеди“, са сред първите примери за течението от края на 18 век, станало известно като „Век на чувствителността“ и характеризиращо се с нарастващо фокусиране върху субективното и интроспекцията. Неговите „Размисли върху произхода на неравенството“ и „За обществения договор“ се застъпват за демократично управление и оказват силно влияние върху съвременната политическа и обществена мисъл.
Със своите произведения, композирани и написани собственоръчно, Жан-Жак Русо дава начало на два от най-значителните театрални жанра - със своите Lettre sur la musique française (Писма за френската музика - 1753), подкрепени отинтермецото Le Devin du village (1752), той създава френската комична опера-буфа, а с мелодрамата Pygmalion (Пигмалион- 1770, музика Coignet) - театралната мелодрама. Чрез своя музикален лексикон Dictionnaire de musique (Музикален речник - 1767) той става също най-цитирания естет на 18 век.

Ранни години

Часовникарството е семейна традиция за бащата на Русо, Исак Русо. Исак последва дядо си, баща си и братята в бизнеса, с изключение на кратък период през който преподава като танц майстор. Въпреки занаятчийския си статус, Исак е добре образован и е любител на музиката. "Женевският часовникар" , пише Русо: "е човек който може да се представи навсякъде"; Парижкият часовникар може да говори само за часовници".Жан-Жак Русо е роден на 28 юни 1712 г. в Женева в семейството на потомствения часовникар Исак Русо (1672-1747) и Сюзан Бернар (1673-1712), също дъщеря на часовникар. Родът на Русо произлиза от Монтлери близо до Париж и се установява в Женева около 1549 година, бягайки от преследванията срещу хугенотите.[1] Майката на Русо умира няколко дни след неговото раждане. Жан-Жак Русо има един по-голям брат, Франсоа, който е роден през 1705 година, но изчезва в ранна възраст.
През 1722 година баща му е принуден да напусне Женева в резултат на сбиване, в което участва, след което Жан-Жак е поверен на своя вуйчо, протестантския пастор Габриел Бернар.[2] През 1724 година вуйчо му го изпраща като чирак при съдебен чиновник, а на следващата година - при гравьор.
Майката на Русо, Сюзан Бернар Русо, е от висшата класа и е отгледана от чичо си Самюел Бернар, калвинистки проповедник. Той се грижи за нея след смъртта на баща ѝ, Жак. През 1695 Сюзан е е обвинена, защото участва в уличен театър, в който е преоблечена като селянка, защото иска да наблюдава М. Винсент Сарасен, когото тя много харесва, въпреки че той е женен. След присъдата тя няма право повече да влиза в контакт с него. Тя се омъжва за бащата на Русо на 31 години. Сестрата на Исак се е оженила за брата на Сюзан 8 години преди тя да забременее и бъде осъдена от Консисторията (детето умира при раждането).
Русо не си спомня да са го учили да чете, но докато бил на 5 или 6 си спомня как баща му го окуражавал да обича да чете:
„Всяка вечер, след вечеря, четем някаква част от малка колекция от романси (т.е., приключенски истории), който са били на майка ми. Целта на баща ми беше само да ми се подобри четенето, и си мислеше че тези забавни произведения са предназначени да ми дадат привързаност към него, но скоро се оказахме толкова заинтересувани от приключенията им, че последователно четяхме цели нощи заедно. Понякога сутрин, като чуем лястовиците да пеят на прозореца, баща ми се засрамваше от тази слабост, че плаче, "Ела, ела, нека отидем в леглото, понякога аз съм повече дете, отколкото си ти.“
-1
Четените от Русо действителни истории силно му влияят и той по-късно пише: "Те ми дават странни и романтични представи за човешкия живот, чиито опит и разсъждения никога не ми помогнаха да се излекувам." След като приключили с четенето на романи, започнали да четат колекция от древни и съвременни класици, които са оставени от чичо му. От тях му е любима " Животът на Плутарх" от гръцки и римски благородници, която той чете на баща си, докато той прави часовници. Русо вижда работата на Плутарх като друг вид роман - благородните действия на героите и той мисли да постъпва като тях.
Голямо впечатление правят на Русо местните хора, участващи в милицията. През целия си живот той припомня една сцена, в която след като доброволец в милицията започва да танцува около един фонтан след завръщане от военни учения и повечето от хората от съседните сгради излизат да участват, включително той и баща му. Русо винаги ще вижда милицията като въплъщение на популярния дух в опозиция на армиите на управниците, в които той вижда позорните наемници.

В Савоя

През 1730 година Жан-Жак Русо предприема пътуване пеш до Ньошател, където известно време учи музика, а на връщане към Шамбери посещава град Тон. През 1732 година вече отново е в Шамбери и работи в администрацията на херцогството, а след това и като частен учител по музика. През 1734 година става интендант на баронеса Дьо Варанс и се установява при нея в имението Шармет.През 1728 година, шестнадесетгодишен, Жан-Жак Русо напуска калвинистка Женева. Беноа дьо Понвер, католически свещеник в Конфиньон, го препоръчва на живеещата в Савоя баронеса Франсоаз-Луиз дьо Варанс, която наскоро е приела католицизма. На 21 март Русо се среща за първи път с баронесата, която по-късно става негова покровителка и любовница. В своите „Изповеди“той пише, че тази среща трябва да бъде ознаменувана с колона от злато. Баронеса Дьо Варанс изпраща Русо в Торино, където на 23 април той приема католицизма.
През 1729 година Русо се връща при баронесата, която нарича Маман, въпреки че тя е само с 13 години по-възрастна от него. По това време тя се установява в имението Шармет край Шамбери, един от главните градове на Савойското херцогство. Имението е собственост на маркиз Франсоа дьо Конзие и разполага с богата библиотека, от която Русо черпи много от ранните си идеи.

Преместване в Париж

По време на престоя си в Париж Русо установява контакти и се сприятелява с редица интелектуалци, сред които Волтер, Дидро, Д’Аламбер, Рамо, Мабли и други френски просветители. Започва създаването на своите произведения. В края на 1749 година заедно с Дидро работи по Енциклопедията, за която той пише 390 статии, главно за теория на музиката. Продължава да пише до края на живота си.

Завръщане в Женева (1754)

След завръщането си в Женева през 1754 г., Русо отново се насочва към калвинизма и става отново гражданин на Женева. През 1755, Русо завършва втора си работа, "Разсъждение за произхода и основата на неравенството между хората" (беседа върху неравенството), която разработва върху аргументите на беседа на науките и изкуствата.
Русо изпитва романтична привързаност към 25-годишната Софи д'Худетот, което отчасти вдъхновява епистоларния му роман "Жюли или новата Елоиз" ("Julie, ou la nouvelle Héloïse"). София е братовчедка и гостенка на хазайката на Русо, г-жа д'Епинай. Отношенията им прерастват в скандал, в който се намесват любовникът на д'Епинай, филологът Грим и общият им приятел Дидро, който застава срещу Русо. По-късно Русо описва Дидро като фалшив, неблагодарен, жесток, лицемерен и нечестив..."Той смуче идеи от мен, използва ги за себе си и след това влияе, за да ме презират".
Разривът на Русо с Енциклопедистите съвпада с написването на неговите три основни произведения, във всяко от които той подчертава пламенната си вяра в божествения произход на душата на човека и вселената, в противоположност на материализма на Дидро, Ламетри и Холбах. През този период Русо се радва на подкрепа и покровителство на Дука на Люксембург и принц де Конти, двама от най-богатите и най-мощни благородници във Франция. Тези хора наистина харесват Русо и се радват на способността му да разговаря по всеки въпрос, но те също го използват като начин за връщането обратно на Луи XV и политическата фракция около любовницата му, мадам дьо Помпадур. Дори с тях обаче, Русо отива твърде далеч, когато критикува практиката на данък земеделие, в която някои от тях са ангажирани.
Романът на Русо от 800 страници "Жюли или новата Елоиза" е публикуван през 1761 г. с огромен успех. Възторжено описаните в книгата естествени красоти на Швейцарската конфедерация дават искрата през 19 век хората да са заинтересовани от Алпийската природа.
Русо публикува "Емил или За възпитанието" през май 1762 г.. В последната част на "Емил" Русо си поставя за за цел да бъде защитена религиозната вяра. Избора на Русо на католически свещеник от скромен селски произход (действително лице, което е срещнал като младеж) като защитник на религията е само по себе си смелост, новост за времето. Тъй като това отхвърля първородния грях и божествено откровение, както протестантските така и католическите власти предприемат офанзива срещу него.
Освен това Русо застъпва становището, че, доколкото те водят хората към добродетелта, всички религии са еднакво достойни, и че хората трябва да се придържат към религията, в която те са били възпитани. Това води до забрана на неговите книги във Франция и Женева. Той е осъден от архиепископа на Париж, книгите му са изгорени, и са издадени заповеди за ареста му. Бивши негови приятели като Яков Вернес от Женева не приемат становището му и пишат опровержения.

Бягството на Русо

Шотландският философ Дейвид Юм не е изненадан, когато разбира, че книгите на Русо са забранени в Женева. Русо, пише той, "не е имал предпазна мярка, че да не хвърлят всички завеса на чувствата му, и тъй като той презира да прикрива презрението си към утвърдените мнения, той не се чудеше защо всички фанатици за против свободата му. Речта не е толкова освободена във всяка страна..."
Русо, чиито мисли са били, че защитава религията, са разбити. Принуден да напусне затвора, той избира своя път с помощта на Duc де Люксембург и принц де Конти, в Нюшател, област на Швейцарската конфедерация, която е под закрилата на Пруската корона. Неговите силни протектори,му помагат да замине и да вземе със себе си забранените синиги (публикувани в Холандия от Marc-Michel Rey). В град Môtiers, той търси и намери защита при крал Кийт, който е местният представител на свободно мислене Фридрих Велики от Прусия. Докато е в Môtiers, Русо пише Конституционния Проект за Корсика (Projet де ла Конституцията Corse, 1765).

Във Великобритания (1765)

След като Русо бил бил нападнат с камъни на 6 Септември 1765, в къщата си в Môtiers, той намерил убежище заедно с Юм във Великобритания, който намира квартира при един приятел с Уутън Стафордшир. Нито един от двамата не успява да учи английски или да създаде приятелства. Изолиран, Русо, не е емоционално стабилен, претърпява сериозен спад на психическото му здраве и започва да изпитва параноични фантазии за заговори срещу него, включващи Хюм и др.

Франция (1767)

Въпреки, че му е забранено да се връща официално във Франция до 1770, Русо се връща още 1767 под фалшиво име. През 1768 той се жени за Тереза (между другото браковете между католици и протестанти са незаконни), която той винаги е представял като своя домакиня. Въпреки че била неграмотна, тя се превърнала в страхотен готвач, което хоби Русо споделял. През 1770 те са допуснати да се върнат в Париж. Като условие е трябвало Русо да не публикува никакви книги, но след като завършва своите „Изповеди“, той започва да пише тайно през 1771. По искане на мадам Д'Епинай полицията му нарежда да спре, и неговите „Изповеди“ са публикувани частично през 1782 г., четири години след смъртта му.
През 1772 в бил поканен да представи препоръки за конституция на Литовско-Полската федерация, в резултата на съображенията на Полша, което е трябвало да бъде последната му политическа работа. През 1776 завършва Диалози: "Русо съдия на Жан-Жак" и започва работа по "Блянове на самотния пешеходец". За да се издържа, той се връща към преписване на ноти и изучава в свободното си време ботаника.

Известност и скандали

Последни години

Изповед: Автобиография

Русо разказва с големи подробности за живота си в своята "Изповед". Той я пише в края на живота си. Между другото, две от по-късните му творби "Блянове на самотния пешеходец" и "Русо съдия на Жан Жак", също са автобиографични. Това, което е особено актуално в "Изповед", е почти извинителния тон, с който Русо обяснява определени публични и частни събития в живота си, много от които предизвикват спорове. От тази книга става ясно, че Русо я използва като възможност да оправдае себе си, срещу това което той възприема, като несправедливи атаки срещу неговия характер и недоразумения на неговата философска мисъл.
Неговия живот е изпълнен с конфликти, първо, когато той е бил чирак, по-късно в академичните среди с други мислители на Просвещението като Дидро и Волтер, с парижките и швейцарските власти и дори с Дейвид Хюм. Въпреки че Русо обсъжда тези конфликти и се опитва да обясни неговите възгледи по тях, той няма за цел да оправдае всички негови действия. Той се наказва и поема отговорност за много от тези събития, като извънбрачните си отношения. В други случаи, обаче, ясно се вижда параноята му, когато той обсъжда вражди с приятели и съвременници. Русо в същото време се опитва едновременно да оправдае действията си пред обществеността, така че той да получи нейното одобрение, но също така и да утвърди собствената си уникалност като критик на същата тази публика.

Философия

Русо е последовател на учението Деизъм. За него човекът не е толкова рационално същество, както смята Рене Декарт. Човекът е природно, сетивно, емоционално и едва тогава разумно същество. В съчиненията на Русо се забелязва носталгия по миналото на човечеството, по първичното природно състояние. Според него развитието на науките и изкуствата са увеличили уменията и знанията на човека, но не са го направили по-щастлив. Той смята, че частната собственост е причина за неравенството и нещастията на човека. Само равенството в собствеността прави обществото хармонично и хората по-морални. „Човек се ражда свободен, а навсякъде е в окови.“ Човек може да има само такива задължения, за които е сключил обществен договор. С идеята за обществен договор Русо отрича феодалнитезадължения, които човек има по рождение, смятани за „естествени“. За Русо републиката е най-съвършената държава. В нея всички са равни пред закона. Държавата е основана на равноправен договор.

Теория за натуралния човек

„Първия човек, който си оградил парче земя, казал "Това е мое" и сметнал другите хора за достатъчно наивни, за да му повярват, този човек бил истинския основател на гражданското общество. От колко много престъпления, войни, и убийства, от колко много ужаси и нещастия не може някой да спаси човечеството, чрез издърпване на залозите, или запълване на канавката, и плаче за другарите си: Пазете се и не слушайте този самозванец: вие сте загубени, ако забравите, че плодовете на земята принадлежат на всички нас, и самата земя на никого.“
— Жан-Жак Русо, Беседа върху неравенството, 1754
Както и при други философи на деня, Русо погледна на хипотетично на природата като нормативна употреба.
Русо разкритикува Хобс за твърдението, че тъй като човек в "състояние на природата ... няма никаква представа за доброта, той трябва да бъде естествено нечестив; че той е порочен, защото той не знае силата". Напротив, Русо смята, че "неподкупен морал" преобладават в "състояние на природата" и той особено хвали модератора на Карибите в изразяване на сексуално желание, въпреки факта, че те живеят в топъл климат, който "винаги изглежда разпалва страстите ".
Русо твърди, че на етапа на развитие на човека, свързан с това, което той нарича "диваци", е най-доброто или оптималното в развитието на човека, между по-малки от оптималното брутални животни от една страна, и най-крайните от упадъчната цивилизация, от друга. "... нищо не е така нежно като човека, в примитивното му състояние, когато се поставят от природата на еднакво разстояние от глупостта на зверовете и фатално просветление на цивилизован човек". Позовавайки се на етап на човешкото развитие, който Русо свързва с диваците, Русо пише:
„Ето защо, въпреки че хората са станали по-малко въздържани, и въпреки че естествено вече е преминала някаква промяна, този период от развитието на човешките способности, поддържане на средна позиция между немарливост на примитивни държави и сприхави дейности на нашия егоцентризъм, трябва да е било най-щастливата и най-трайната епоха. Колкото повече човек се отразява на това, толкова повече човек разбира, че това причинява катаклизми и най-доброто за него, той трябва да го остави да се случва по някакъв фатален начин да се случва, за общото благо. Например диваците, почти всички от които са били открити в това състояние, изглежда потвърждава, че човешката раса е била направена да остане в него завинаги; че това състояние е истинска младост на света, и че всички последващи напредъци на външен вид са толкова много крачки към съвършенството на индивида, а в действителност водят към разпада на видовете.“

Етапи на човешкото развитие

Русо смята, че дивашкия етап не е първия на човешкото развитие, а третия. Русо е приел, че този етап от човешкото развитие общественото развитие е оптимален, между крайностното състояние на дивите животни и животни като "маймуните хора" от една страна и от друга крайност на декадентски цивилизован живот. Това е довело някои критици да приписват на Русо изобретяването на идеята за "благородния дивак", като Артър Лавджой убедително показва скритата мисъл на Русо.
изразът "благороден дивак" е използван за първи път през 1672 г. от британския поет Джон Драйдън в пиесата му "Завладяването на Гранада". Русо пише, че моралът не е обществена структура, а по-скоро е "обществено" в смисъла на "вродена", на израстък от инстинктивното нежелание на човека да станем свидетели на страданията, от които възникват емоциите на състрадание и съчувствие. Това са чувства, споделени с животни и за чието съществуване дори признава, Томас Хобс.
Противно на това, което много от критиците му твърдят, Русо никога не предполага, че хората в естествено състояние действат морално, а в действителност, термини като "справедливост" или "злина" са неприложими към пред политическото общество, така както го разбира Русо. Моралното право т.е самоконтрол, може да се развива само чрез внимателно образование по гражданско състояние. Хората в "естествествено състояние" може да действат с цялата свирепост на животно. Те са добри само в негативен смисъл, тъй като те са самостоятелни и следователно не подлежат на пороците на политическото общество.
В действителност, естествения човек на Русо е почти идентичен с шимпанзе или друга маймуна, като орангутан, както е описано от Буфон; "естествената доброта на човека е тази доброта на животно, която не е нито добра, нито лоша. Русо предлага това с изключение на кратки моменти на баланс, на или до неговото начало, когато относително равенство между мъжете надделява, човешката цивилизация винаги е била изкуствена, създаваща неравенство, завист и неестествени желания.
В философията на Русо, негативното влияние на обществото върху мъжете се фокусира върху превръщането му от Amour de soi, положителна любов към себе си, в Amour-propre, или гордост. Amour de soi представлява инстинктивното човешко желание за самосъхранение, съчетано с човешката сила на разум. В контраст Amour-propre е изкуствен и насърчава човека да се сравнява с другите, като по този начин създава неоправдан страх и позволява на мъжете да се насладят на болката или слабостта на другите.
Русо не е първият който прави това разграничение. Тя е била ползвана и от Вовенарг, между другото.
В дискурса на науките и изкуствата Русо твърди, че те не са били от полза за човечеството, защото те не са възникнали от автентични човешки нужди, а по-скоро от гордост и суета. Освен това, възможностите които те създават за безделие и лукс са допринесли за корупцията на човека. Той предлага, че напредъкът на знанието е направил правителствата по-силни и са смачкали индивидуалната свобода; и той заключава, че материалният прогрес всъщност е подкопал възможността за истинско приятелство, като го заменя с ревност, страх и подозрение.
За разлика от оптимистичния възглед на другите фигури за Просвещението, за Русо, напредъкът е неблагоприятен за благосъстоянието на човечеството, освен ако не може да се противодейства чрез култивирането на гражданския морал и дълг.
Обществото подкупва хората дотолкова, доколкото обществения договор не е успял, както виждаме в съвременното общество, както е описано в "Дискурса на неравенството" (1754 г.).
В това есе, което доразвива идеите, въведени в "Дискурса на науките и изкуствата" Русо следи социалната революция на човека от примитивното състояние на природата за съвременното общество. Най- ранните самотни хора притежавали основен диск за самосъхранение и естествена склонност на съчувствие или съжаление.
Те се различават от животните, обаче, в техните възможности на свободна воля и техния потенциал за съвършенство. Тъй като те започнаха да живеят на групи и да формират кланове, те също започват да изпитват семейната любов, която Русо вижда като източник на най-голямото щастие, известно на човечеството.
Докато различията в богатството и статута на семействата са били минимални, първото събиране в група било придружено от мимолетна златна ера на човешкия разцвет.
Развитието на селското стопанство, металургията, частната собственост, както и разделението на труда в резултат на зависимостите помежду им, обаче, довеждат до икономическо неравенство и конфликт. Колкото населението било принуждавано да се асоциира повече и повече, толкова повече то било подлагано на псигологическа трансформация. Те започнаха да виждат себе си през очите на другите и да ценят доброто им мнение, като съществено значение за тяхното самочувствие.
Русо постулира, че първоначалния социален договор е дълбоко погрешен, което е довело до съвременното състояние, направено по предложение на богатите и власт имащите, които били подмамени от общото население в предаване на свои свободи към тях и образуваното неравенство като основна характеристика на човешкото общество. Собствената концепция на социалния договор на Русо може да се разглежда като алтернатива на тази измамна форма на сдружение.
В края на дискурса върху неравенството, Русо обяснява как желанието да има стойност в очите на другите, идва да подкопае личната почтеност и автентичност в обществото, белязано от взаимна зависимост и йерархия. В последната глава на социалния договор,Русо ще попита: "Какво да се прави?" и той ще отговори, че сега всички които могат да направят мъжете е да култивират силата в себе си и да се представят на техните законни владетели.
За своите читатели, обаче, неизбежното заключение е, че е необходим един нов и по-справедлив социален договор. Подобно на другите философи на Просвещението, Русо беше критичен към Атлантическия роб.

Политическа теория

Обществения договор, е може би най-важната работа на Русо. Тя очертава легитимната политическа цел в рамките на класическия републиканизъм. Публикувана през 1762 творбата се превръща в едно от най-влиятелните произведения на политическата философия на запада. Тя развива някои от идеите в по-ранната му творба "Икономия на политиката", включена в Енциклопедията на Дидро. Трактатът започва с драматични отварящи линии: "Човек се ражда свободен, а навсякъде е в окови. Тези, които се мислят за господари на другите, наистина са по-големи роби от тях."
Русо твърди, че състоянието на природата е едно примитивно състояние без закон или морал, което човешките същества оставят за ползите и необходимостта от сътрудничество. Като развито общество, разделението на човешкия труд и частната собственост е необходимо да приеме институцията на правото. В началните фази на обществото, човек често е склонен да бъде в конкуренция с близките, докато става все по-зависим от тях. Този натиск застрашава както оцеляването така и неговата свобода.
Според Русо, като се присъединяват заедно в гражданското общество, чрез обществения договор и изоставят техните искове на естественото право, хората, може едновременно да запазят себе си и да останат свободни. Това е така, защото подаването на авторитета на общата воля на народа, като цяло гарантира на лицата срещу това да бъдат подчинени на волята на другите и също така гарантира, че те се подчиняват, защото те са, като цяло, авторите на закона.
Въпреки че Русо твърди, че суверенитет (или силата да направи законите) трябва да бъде в ръцете на хората, той също прави строго разграничение между суверена и правителството. Правителството се състои от магистрати, натоварени с изпълнението и прилагането на общата воля."Суверенът" е върховенството на закона, в идеалния случай е взето решение от пряката демокрация.
Русо се противопостави на идеята, че хората трябва да упражняват суверенитет чрез представително събрание (Книга III, глава XV). Той одобрява вида на републиканско управление на града-държава, за които е представен Женевския модел - или щеше да направи, ако се подновят принципите на Русо. Франция не може да отговаря на критерий за идеалната държава на Русо, защото е твърде голяма. Голямата последваща полемика за работата на Русо е окачена на несъгласия относно неговите твърдения, че гражданина е ограничени да се подчини на общата воля, по този начин са извършени безплатни:
Идеята за общата воля е изцяло в центъра на теорията на политическата легитимност на Русо. ... Това е, обаче, за съжаление неясно и противоречиво понятие. Някои коментатори виждат в него не повече от диктатурата на пролетариата или тиранията на бедното градско население (като може да се види във френската революция). Мисъл на Русо не е такава. Това става ясно от дискурс на политическата икономия, където Русо подчертава, че общата воля съществува, за да защитава лицата срещу масата, да не се изисква от тях, за да бъде принесен в жертва за него. Той е, разбира се, рязко наясно, че мъжете имат егоистични и секционни интереси, които ще ги водят да се опитат да мамият другите. Именно поради тази причина, че лоялността към доброто на всички, така трябва да бъде върховен (макар и не единствено) ангажимент от страна на всички, не само ако наистина обща воля е да бъде взет под внимание, но също и когато то е да бъде формулиран успешно на първо място ".

Образование и отглеждането на дете

Основна статия: Емил: или, в областта на образованието
"Благородната работа в областта на образованието е да се направи обоснован човек, и ние очакваме да се обучава малко дете, като го учим да разсъждава! Това е началото на края, това е като инструмент на резултат. Ако децата разбират как да се разсъждава, няма да се наложи да бъдат образовани. "-Русо, Емил.
Философия на образованието на Русо не се занимава с конкретни техники за придаване на информация и концепции, а по-скоро с разработването на характера на ученика и морален смисъл, така че той може да се научи да практикува самоусъвършенства и да остане непорочен дори в неестественото и несъвършено обществото, в което той ще трябва да живее. Хипотетичното момче, Емил, е да бъде повдигнат в провинцията, която Русо смята, е по-естествена и здравословна околна среда, отколкото в града, под опеката на преподавател, който ще го води през различни образователни опити, подредени от преподавателя. Днес бихме нарекли това дисциплинарната метода на "естествени последици", тъй като, подобно на съвременните психолози, Русо смята, че децата се учат чрез правилните и грешните последствията от своите действия, а не чрез физическо наказание. Преподавателят ще се увери, че няма да вреди на Емил чрез учебните си преживявания.
Русо е бил един от първите, които се застъпват подходящо за развитието на образованието; описанието му на етапите на развитие на детето, отразява концепцията си за развитието на културата. Той разделя детството в етапи: първият е на възраст от около 12, когато децата се ръководят от своите емоции и импулси. През втория етап, от 12 до около 16, започва да се развива, и най-накрая на третия етап, на възраст от 16 г. насам, когато детето се развива в един възрастен.
Въпреки, че идеите му предвещават съвременни такива по много начини, по един начин, те не го правят: Русо беше вярващ в моралното превъзходство на патриархалното семейство на античния римски модел. Софи, младата жена е предопределена да се ожени, като представител на идеалната женственост , е образована , за да се урежда от нейния съпруг, докато Емил, като представител на идеалния човек , е образован, за да бъде самоуправляваща се. Това не е случайна функция на образователна и политическа философия на Русо, то е от съществено значение за негова сметка на разграничението между частни , лични отношения и обществения свят на политическите отношения. В частната сфера както Русо си въобразява, зависи от подчинението на жените, за да може публичната политическа сфера да функционира. Русо очаква модерната идея за буржоазното нуклеарно семейство, с майка у дома която поема отговорността за домакинството, за грижите за децата и ранното образование.

Религия

След като в ранния си живот поддържа римския католицизъм, след това се обръща към калвинизма на неговата родна Женева, като част от неговата морална реформа, Русо поддържа идеологията на тази религиозна философия и на Калвин като модерен законодател, до края на живота си. Неговите възгледи за религията, представени в творбите му по философия, обаче, могат да ударят някои като дисонанс с доктрините, както на католицизма, така и на калвинизма.
По това време, обаче, силно утвърдената религиозна толерантност на Русо, която представя в "Викащия савоец в Емил", беше интерпретирано като застъпване за безразличие, ерес и доведе до осъждане от страна на Женева и католически Париж. Неговото твърдение в Обществения договор, че истинските последователи на Исус не биха направили добри граждани, може да са били още една причина за осъждане на Русо в Женева.
За разлика от много от по-радикалните философи на Просвещението, Русо потвърждава необходимостта от религия. Но той отхвърля доктрината за първородния грях, която играе толкова голяма роля в калвинизма (в Емил, Русо пише "няма оригинална перверзност в човешкото сърце").
През 18-ти век, много деисти гледат Бог само като абстрактен и безличен създател на Вселената, които те оприличават на гигантска машина. Деизмът на Русо се различава от обичайният си вид като интензивна емоционалност. Той вижда присъствието на Бог в своето произведение, включително човечеството, което освен вредното влияние на обществото, е добро, защото Бог е добър.
Русо е разстроен, че деистични му възгледи бяха толкова убедително осъдени, а тези от по-атеистични философи бяха игнорирани. Той защитава религиозните си възгледи от критиците в своето "Писмо до Кристоф дьо Бомон, архиепископа на Париж, в което той настоява, че свободата на дискусията в религиозните въпроси по същество е по-религиозно от опитите за налагане на вярата със сила."

Завещание

Идеята на Русо за volonté Générale ("обща воля"), не е оригинална за него, но по-скоро принадлежеше на една добре изградена техническа лексика на юридически и богословски трудове, които се използват в момента.
Концепцията е също важен аспект на фона на по-радикалния 17-ти век на републиканската традиция на Спиноза, от когото Русо се различава във важни отношения, но не и в настояването си за значението на равенството. Този акцент върху равенството е най-важното и закономерно наследство на Русо, това го кара да бъде както охулван така и аплодиран.

Френска революция

Култът, който е израснал около Русо след смъртта му, и по-специално на радикализирани версии на идеите на Русо, които са били приети от Робеспиер и Сен-Самопо време на царуването на терора, причинени от него да стане идентифицира с най-екстремните аспекти на Френската революция. Революционерите също са вдъхновени от Русо да въведе деизъм като новата официална гражданската религия на Франция, скандализира традиционалистите:
Ритуални и символични прояви на по-радикалните фази на Революцията изтъкнати от Русо и основните му идеи. Така на церемонията, проведена на мястото на разрушената Бастилията, организирана от най-предания артистичен директор на революцията, Жак-Луи Давид, в август 1793, за да отбележи откриването на новата републиканска конституция, събитие идва скоро след окончателното премахване на всички форми на феодална привилегия, поместени в кантата въз основа на демократичното пантеистичния деизъм на Русо което се излага в престижното "Изповед на вяра на Savoyard наместника "в четвърта книга на Емил.
Противниците на революцията и защитници на религията, най-вече ирландския есеист Едмънд Бърк , скрито поставят вината за ексцесиите на Френската революция върху революционните хвалебствия на Русо. Бърк публикува през Февруари 1791 "Писмо до членовете на Народното събрание" е филипика срещу Русо, който той счита, че е от първостепенно значение за Френската революция. Бърк твърди, че крайностите на революцията не са били инциденти, но са били проектирани от самото начало и се коренят в личната суета на Русо, арогантност и други морални недостатъци. Той припомня посещението на Русо във Великобритания през 1766 г., като казва: " Имах добри възможности знаейки производства му почти от ден на ден и той не остави никакво съмнение в съзнанието ми, че никакъв принцип не влияе на сърцето му или ръководи неговото разбиране, освен суета " . Предоставената му дарба на красноречие, Бърк съди липсата на добър вкус и по-фини чувства, които щяха да бъдат предадени в образованието на един джентълмен:
Вкус и елегантност ... не са от значение в регулирането на живот. Моралният вкус ... безкрайно отзвучаване злините на порока. Русо, писател на голяма сила и жизненост, е напълно лишени от вкус във всеки смисъл на думата. Вашите господари [т.е., лидерите на революцията], които са неговите учени, заченат, че всичкия финес има аристократичен характер. Последната възраст е изчерпала всичката си сила предоставяйки грация и благородство, на нашите взаимни апетити и издигащи ги в по-висок клас и ред, отколкото изглеждаше справедливо да принадлежи на тях. Чрез Русо, вашите господари са решени да унищожат тези аристократични предразсъдъци.

Ефект върху Съединените американски щати

Американските основателите рядко цитират Русо, но дойдоха самостоятелно, за да им Републиканизъм и ентусиазирано възхищение за строгите добродетели, описани от Ливий и Плутарх в портретите на великите мъже на древна Спарта и класическия републиканизъм на ранен Рим, както са направили много, ако не и повечето други фигури на Просвещението. Възхвалата на Русо към Швейцарската и Корсиканската икономика на изолация и изолирани и самостоятелни чифлици, и неговото потвърждение на добра гражданска милиция, като Швейцарската, припомнят идеалите на Джеферсоновата демокрация.
Най-важната американска последовател е учебник-писател Ноа Уебстър (1758 - 1843), който използва идеите на Русо по педагогика в Emile (1762), за да се изработи своя правопис до етапите на развитие на детето.
Писанията на Русо имат косвено влияние върху американската литература чрез писанията на Уърдзуърт и Кант, чиито произведения са били важни за Нова Англия и трансценденталиста Ралф Уолдо Емерсън, както и на такива унитарианци като теолог Уилям Елъри Чанинг. Американския роман "Джеймс Феминор Куупър последния мохиканец" и други романи се отразяват на републиканските и елигитарни идеали представени от Русо, Томас Пейн и също така в английския романтичен привативизъм.
Парагвайски диктатор Хосе Гаспар Родригес де Франкия иска да намери едно общество, основано на принципите, изложени в социалния договор на Русо.
"В интерес на истината," пише Кингсли Мартин, "Русо е бил гений, чието истинско влияние не може да се проследи с точност, защото то прониква във всички мисъли, и го последва." Той продължава:
Мъжете винаги ще бъде рязко разделени за Русо, защото той освобождава въображението, както и сантименталността, той увеличава желанието на мъжете за справедливост, както и обърква умовете им, и даде на бедните надеждата, въпреки че богатите биха могли да се възползват от неговите аргументи. В една посока най-малко влияние на Русо е стабилно едно: той дискредитира силата като основа за държавата, убедени хората, че власт е легитимна само когато се гради в рационално съгласие и без аргументи от преминаващи целесъобразност, могат да оправдаят правителството в пренебрегване на личната свобода или като не е насърчаване на социалното равенство.

Историческо философско влияние

Трудно е да се надценява влиянието на Русо, както в западната философска традиция,така и в историческа. Може би най-голямото му влияние е философското на етичната мисъл на Имануел Кант. Това може да изглежда озадачаващо, на пръв поглед. За Кант, моралния закон се основава на рационалност, докато при Русо, е постоянна тема на природата и дори емоционалния факултет жалко описан във втората беседа. Тази тема в философията на Русо не трябва да се игнорира, и би било грешка да се разбере,че Русо просто е предшественик на Кант, Русо със сигурност е уникален и значим в собствената си връзка. Но въпреки тези различия, влиянието на Кант е безспорно. Правилният възглед за вселената е да видиш себе си не в центъра на нещата, а по-скоро по периферията и всички хора да осъзнават, че имаме общ център.
Същата идея се изразява в политическата теория на Русо, особено в концепцията за общата воля. В етиката на Кант, една от основните теми е твърдението, че моралните действия са тези, които могат да се универсализират. Моралът е нещо отделно от индивидуалното щастие. Второто голямо влияние е политическата мисъл на Русо. Не само, че той е един от най-важните фигури в историята на политическата философия, по-късно под влиянието на Карл Маркс между другото, но творбите му са подкрепени от лидерите на Френската революция. Накрая, неговата философия има голяма роля през осемнадесети век в романтичния натурализъм в Европа, благодарение до голяма степен на "Джули", "Новата Елоиз" и "Блянове на самотния пешеходец".
Съвременната стипендия "Русо" продължава да обсъжда много от същите проблеми, които бяха обсъдени в осемнадесети век. Напрежението в политическата му мисъл между личната свобода и тоталитаризма продължава да бъде въпрос на спорове сред учените. Друг аспект на философията на Русо доказва, че неговата гледна точка за семейството е много влиятелна, особено що се касае за ролите на мъжете и жените.

Беседи

Това е първата беседа, която печели слава и признание на Русо. Академията на Дижон поставя въпроса: "Има ли възстановяване на науките и изкуствата тенденция за пречистване на морала ?" Отговорът на Русо е категорично "не". Първата беседа печели наградата на Академията за най-добро есе. Работата е може би най-големия пример на Русо като мислител на "Контра-Просвещението" . За Просвещението проекта се основава на идеята, че развитието в сфери като науката и изкуството наистина допринасят за очистване на морала по индивидуални, социални и политически нива. първата беседа започва с кратко въведение адресирано до академията. Осъзнавайки, че позицията му срещу приноса на изкуствата и науките за морала, може потенциално да обижда своите читатели, Русо твърди: " Аз не злоупотребявам с науката...Аз защитавам силата преди добродетелните мъже." (Първа беседа, стр.4 ). В допълнение към това въведение, първата беседа има още две части.

Първата част е до голяма степен исторически преглед. С използването на конкретни примери, Русо показва как обществата в които изкуствата и науките процъфтяват по -често, отколкото спадали морала и добродетелта. Той отбелязва, че това става след падането на древен Египет и процъфтяването на философията и изкуството. По същия начин, някога Древна Гърция била основана от понятието героична добродетел, но след напредъка на изкуствата и науките, тя се превръща в общество, основано на лукса и отдиха. Единственото изключение, според Русо, е Спарта, която той хвали за тласкането на художници и учени от стените си.Спарта е в рязък контраст с Атина, която е сърцето на добрия вкус, елегантност и философия. Интересното е, че Русо тук обсъжда Сократ, като един от малкото мъдри атиняни, които признали, че изкуствата и науките носят корупцията. Русо парафразира известната реч на Сократ, в извинение. В обръщението си към съда, Сократ казва, че художниците и философите на неговото време твърдят, че са запознати с благочестието, добротата и силата, но те наистина не разбират нищо. Исторически индукцията на Русо не се ограничава до древните цивилизации, тъй като той също споменава Китай, като развиваща се цивилизация, която страда ужасно от своите пороци.
Втората част от първата беседа разглежда изкуствата и науките и опасностите, които носят. На първо място, Русо твърди, че науката и изкуството се раждат от нашите пороци : " Астрономия е роден от суеверие ; красноречие от амбиция, омраза, ласкателство и лъжата ; геометрия от алчност, физика от напразно любопитство ; всички, дори и моралната философия, от човешка гордост. " (първи дискурс , Vol. I , стр. 12. ). Атаките към науките продължават, като Русо артикулира как те не успяват да допринесат с нищо положително за морала. Те отнемат време от дейностите, които са наистина важни, като например любовта на страната, приятели и нещастието. Философски и научни познания на теми като връзката на ума към тялото, орбитата на планетите и физически закони, които управляват частици не успяват действително да предоставят насоки хората да станат по-добродетелни граждани. По-скоро, Русо твърди, че те създават фалшиво чувство за необходимостта от лукс, така че науката става просто средство живота ни да стане по-лесен и по-приятен, но не морално по-добър.
Изкуствата са обект на подобни атаки през втората част от първата беседа. Артистите, казва Русо, искат на първо място да бъдат признати. Тяхната работа идва от усещането, че искат да бъдат похвалени като по-добри от другите. Обществото започва да подчертава, специализирани таланти, а не добродетели като смелост, щедрост, и въздържаност. Това води до още една опасност: упадъка на военна сила, която е необходима за едно общество да се защитава от агресорите. И все пак, след всички тези атаки, първата беседа завършва с похвали към някои много мъдри мислители, сред тях, Бейкън, Декарт и Нютон. Въпреки това, Русо казва, че те са изключения, а по-голямата част от хората трябва да съсредоточат усилията си върху подобряване на техните собствени характеристики, а не към напредване на идеалите на Просвещението в изкуствата и науките.

„Обществения договор“ (1762)

Основите

"Обществения договор" е беседа на политическата икономия, произведение което е по- философски конструктивно от всяка от първите две беседи. Освен това, езика използван в първа и втора беседа е изработен по такъв начин, че да ги направят привлекателни за обществеността, докато тонът на "Обществения договор" не е толкова красноречив и романтичен. Друга по-очевидната разлика е, че "Общественият договор" не е толкова добре приет, той веднага е забранен от властите вПариж. И въпреки, че първите две беседи, в момента на публикуването им, са много популярни, те не са систематично философски. "Обществения договор", от друга страна, съвсем систематично очертава как правителството би могло да съществува по такъв начин, че то защитава равенството и характера на неговите граждани.Въпреки че проектът на Русо е различен по обхват в "Обществения договор", отколкото в първите две Беседи, би било грешка да се каже, че няма философска връзка между тях. Беседата на науките и изкуствата твърди, че обществото е станало така, че не се акцентира върху значението на силата и морала. Беседата за произхода на неравенството проследява историята на човешките същества от чисто състояние на природата, чрез институцията на благовиден обществен договор, който води до наши дни гражданското общество ."Обществения договор" не отрича нито един от тези критики. В действителност, глава първа започва с една от най-известните цитати на Русо, който отразява исканията на ранните му творби : "Човекът е / се ражда свободен , а навсякъде е в окови . " ( Обществен договор , Vol IV , стр. 131 . . ). Но за разлика от първите две беседи, "Обществения договор" изследва възможностите за преминаване от благовиден обществен договор за законосъобразна.

Общата воля

Концепцията на общата воля е представена за първи път в беседата на политическата икономия и доразвита в "Обществения договор", въпреки че остава неясна и трудна за тълкуване. Най-належащата трудност, която възниква, е в напрежението, което изглежда съществува между либерализъм и комунитаризъм. От една страна, Русо твърди, че общата воля дава възможност за индивидуална разнообразие и свобода. Но в същото време, общото също така ще насърчава благосъстоянието на цялото и поради това може да противоречи на конкретните интереси на частни лица. Това напрежение, кара някои да твърдят, че политическата мисъл на Русо е напълно непоследователна, въпреки че други са се опитали да разрешат напрежението, за да открие някакъв вид среден път между двете позиции. Въпреки тези трудности , обаче, има някои аспекти на общата воля, която Русо ясно артикулира. Първо, общата воля е пряко свързана със суверенитета, но не Суверенитет само в смисъл на когото държи властта. Просто като мощност, за Русо, не е достатъчно това правомощие да бъде морално легитимно. Истинския суверенитет е насочен винаги към общественото благо и общата воля, затова говори винаги безпогрешно в полза на хората. Второ, целта на общата воля винаги е абстрактна, или поради липса на по-добър термин, обща. Тя може да създаде правила, социални класи, или дори монархическото правителство, но тя никога не може да определят конкретните лица, които са предмет на правна уредба, членовете на класовете, или началници в правителството. Това е в съответствие с идеята, че общата воля говори за доброто на обществото като цяло. Това не трябва да се бърка със събирането на индивидуални завещания, които биха сложили своите собствени нужди, или нуждите на конкретен фракции, над тези на широката общественост. Тази точка може да се разбира, че ако гражданите не знаеха към кои групи те ще принадлежат, те неизбежно ще вземат решения, които ще са в полза на обществото като цяло и по този начин ще бъдат в съответствие с общата воля.

Равенство, свобода и суверенитет

Един проблем, който възниква в политическата теория на Русо е, че "Общественият договор" претендира да бъде легитимно държавата, в известен смисъл, защото освобождава човека от оковите им. Но ако държавата е да защитава личната свобода, как може това да се съгласува с идеята за обща воля, която изглежда винаги за благосъстоянието на цялото, а не на волята на индивида ? За да се отговори, трябва да се върнете към концепциите за суверенитет и обща воля.Суверенитет, не е просто по волята на тези, които са на власт, а по-скоро по общата воля. Суверенитет има правото да отмени конкретната воля на индивида или дори колективната воля на определена група от хора. Въпреки това, като общата воля е непогрешима, когато встъпват ще бъде в полза на обществото. За да разберем това, трябва да се вземат под внимание акцент на Русо за равенство и свобода на гражданите. Правилната намеса от страна на суверенния следователно разбира най-добре като този, който осигурява свобода и равенство на гражданите, а не това, което ги ограничава. В крайна сметка, деликатен баланс между върховната власт на държавата и правата на отделните граждани се основава на обществен договор, който предпазва обществото срещу фракции и брутни разлики в богатство и привилегии сред своите членове.

Произведения

  1. Есе за модерната музика, 1736
  2. Дискурс на науките и изкуствата, 1750
  3. Нарцис, или само обожателя: Комедия, 1752
  4. Дискурс относно произхода и основата на неравенството между мъже, 1754
  5. Дискурс на политическата икономия, 1755
  6. Писмо до М. Д'Алемберт на Очила, 1758
  7. Джули, или новата Елоиз, 1761
  8. Емили: или, в областта на образованието, 1762
  9. Обществения договор, или принципи на политическото право, 1762
  10. Четири писма до М. Д'Малешеберс, 1762
  11. Пигмелион, 1762
  12. Писма писани от планината, 1764
  13. Изповедите на Жан-Жак Русо, 1770, публикувани 1782
  14. Конституционният проект за Корсика, 1772
  15. Съображенията на правителството на Полша, 1772
  16. Есе за произхода на езиците, публикуван 1781
  17. Диалози: Русо съдия на Жан-Жак, 1782

Цитати

  • Всеки човек, който не работи, е негодник.
  • Мъжете всякога ще бъдат такива, каквито желаят да ги виждат жените, и ако искате от тях душевно величие и добродетел, научете жените да разбират що е добродетел и душевно величие.
  • Благодарността е дълг, който трябва да бъде платен, но който никой няма право да очаква.
  • Никога не бива да позволявате на децата да играят сами, както те си искат. Те трябва да играят винаги заедно, пред очите на всички. Играта им трябва да има обща цел, към която всички да се стремят и която да предизвиква съревнование и съперничество.
  • Разумът ни показва целта, а страстите ни отклоняват от нея.
  • Човек се ражда свободен, а навсякъде е в окови.
Етикети: , ,

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Абонамент за: Коментари за публикацията (Atom)