Алфонс дьо Ламартин

Алфонс дьо Пре дьо Ламартин (на френски: Alphonse Marie Louis de Prat de Lamartine) (21 октомври 1790 - 28 февруари 1869) е френски поет, политически деец и член на Френската академия.

В детството му любимо негово четиво е Евангелието, а от френските поети –Расин. Ламартин учи първо в Лион, а след това, в йезуитското училище в Бел. Завърнал се в родината, той изучава класическите автори, възхищава се от Русои от Бернард дьо Сен-Пиер, и с увлечение възприема новите литературни повеи. Юношеските увлечения съставят сюжета на многочислени негови поеми. В разказите за Елвира, Леонора и Грациела, са предадени истински епизоди от живота на поета. Особена роля в живота на Ламартин играе любовта му към младата жена починала рано, възпята от него под името Елвира. Тъжните мечти за изгубеното щастие и печалната меланхолия са наложени на поезията на Ламартин и са го заставили да търси утеха в Бога. Много е пътешествал, живял е в Италия и си е пробвал щастието в дипломатическата кариера.

През 1820 г. излиза неговият първи сборник със стихове: „Поетически съзерцания“, посрещнат е веднага с огромен успех. Следват произведенията: „Нови поетически съзерцания“ (1823), „Хармонии“ (1835), „Жослен“ (1835), „Падането на един ангел“ (1838) и „Поетически сборници“ (1839). През 1829 г. Ламартин е избран за член на френската академия; в 1832 г. той извършва голямо пътешествие на Изток. Минава през Пловдив, където отсяда за 3 дни вкъщата на Георги Мавриди и описва това в „Пътувание на Изток“ (1835). Годините от 1839 до 1849 са период на разцвет на политическата дейност на Ламартин.

Неговият талант в много отношения не отстъпва на Виктор Юго, но по своя артистичен темперамент Ламартин не е водач на школа; това го отличава от Юго и определя неговото положение към романтизма. Той е стоял извън литературните разпри на своето време и сам е наричал себе си дилетант. В своите първи стихотворения Ламартин подражава на Волтер, Парни и на смехотворния жанр на Гресе. Големите негови философски поеми в александрински стихове, „Човекът“, „Молитвата“, „Безсмъртието“, неговите оди, например „Въодушевление“ и някои от строфите повтарят маниера на Жан Батист Русо и други поети от XVIII в. Шатобриан, Гьоте и Мадам дьо Стаел са го приобщили към духа на времето; под тяхното влияние е укрепнал лирическият талант на Ламартин, търсейки само рамка за отразяване на вътрешния мироглед.

Тема на неговата поезия, субективна и отчасти ораторска, е станала набелязаната още преди него от Мадам дьо Стал „загадъчна човешка съдба“; нейното главно съдържание е „тъжното съзерцателно настроение, уединението в горите, безпределността на хоризонта, звездното небе, вечността и безкрайността, таящи се в душата на християнина“. Шатобриан внася идеята за християнството в художествената проза, Ламартин внася дълбоко християнско настроение в поезията; тези черти обединяват двама велики представители на романтизма. Но Шатобриан, поет на страстта и на ярките багри, вкарва в религията елемент на любовта и стртастта, неговото християнство е пълно с чувственост и жизнерадост; Ламартин, за когото вярата е работа на природния инстинкт и на възпитанието, възпява любовта, пречистена и удохотворена от смъртта и близостта на приближаващата се или вече настъпила смърт.

Това е тази лична нотка, която Ламртин внася в романтическата поезия: създава елегията. „Езеро“, „Усамотение“, „На Елвира“, „Долината“, „Crucifix“ и др. са вечните паметници на неговата слава и излъчват неподправено, искрено чувство, много повече от дългите му поеми „Жослен“ и „Падането на един ангел“, където поетическите красоти се редуват с реторическа декламация. В поезията на Ламартин жената се явява посредница между земния живот и висшия божествен свят; мъката при мисълта за загубата на възлюбената обагрят дълбоката вяра в безсмъртието. Съчетанието на поетическа меланхолия с инстинктивна вяра съставят главното обаяние на поезията на Ламартин. В лирическите му сборници, излезнали след първия „Поетически съзерцания“, религиозното настроение се усилва и се излива в химни, проникнати от християнско смирение. „Хармонии“ е по-музикално по език, но не отстъпват на „Поетически съзерцания“ по нежност на формата.

Литературното значение на Ламартин е основано най-вече на неговите първи стихотворни сборници. Френската критика единодушно го признава за един от най-великите поети на Франция.

В младостта си Ламартин служи в кралската гвардия, от 1823 до 1829 г. е секретар на посолствата във Неапол и във Флоренция. Княз Полиняк му предлага мястото на главен секретар на министъра на външните работи, но Ламартин отказва, тъй като не споделя реакцонните възгледи на този кабинет. В същата 1829 г. той е бил назначен за посланик при Херцог Леополд Сакскобургготски. Разбирайки за юлската революция, Ламартин подава оставка. Избран през 1833 г. в палатата на депутатите, в първата си реч се обявява за независим консерватор. В политиката е преди всичко моралист, в социалните въпроси е проповедник на прогрес и религиозна търпимост, защитник на свободата и пролетариата. Блестящите му речи вълнуват палатата на депутатите и са били много четени.

Ламартин няма определени политически планове; поддържа консервативния кабинет на Моле, а когато привържениците на последния му предлагат председателство в палатата (председател на народното събрание), Ламартин отказва, заявявайки, че той е с напредничави убеждения, а те са консерватори. През 1840 г., противодействайки на политиката на Тиер по източния пост, Ламартин се изказва за унищожаването на Турската империя, предлагайки да се даде Константинопол на Русия, Египет — на Англия, а Сирия — на Франция. От 1843 г. той става решителен противник на консервативното направление Гизо. Славата на Ламартин достига своя апогей през 1847 г., когато той издава „История на жирондистите“, която представлява апология на жирондистите.

След отричането на Луи-Филип (24 февруари 1848 г.) Ламартин решително въстава в палатата (народното събрание) против регентството на херцогиня Орлеанска и произнася гореща реч, предлагайки да се учреди временно правителство и да се свика народно събрание. В качеството си на член на временното правителство, Ламартин се захваща с работата на министър на външните работи. Само под напора на обстоятелствата, Ламартин решава незабавно да провъзгласи република, в която той, благодарение на таланта и красноречието си, се явява посредник между консерваторите и крайните сили. В тези бурни дни Ламартин показва голямо мъжество и такт. На 25 февруари, когато временното правителство е заплашено от опасността да бъде разгонено от народната тълпа, Ламартин произнася знаменитата си реч, в която красноречиво описва ужасите на революцията и възпява трицветното знаме (в противоположност на червеното).

На 4 март Ламартин изпраща към европейските монархически правителства манифест в миролюбив дух. Народните манифестации (през март и април) заставят Ламартин да прибегне към военна сила. Спокойствието е възстановено, но популярността му намалява. Въпреки това е избран в 10 департамента за депутат в учредителното събрание и в народното събрание, като член на изпълнителната комисия. Въстанието от 15 май е потушено благодарение на разпорежданията на Ламартин. Това е неговият последен ден на слава. Желаейки всички да стигнат до разбирателство, той не успява да удовлетвори никого. Събранието отхвърля предложението на Ламартин за недопускане в неговата среда на Луи-Бонапарт, а сближаването на Ламартин с Ледрю-Ролен и генерал Кавиняк отблъсква от него и консерваторите, и радикалите. Юнските дни са положили основата на края на неговото участие в управлението. Във въпроса за избор на президент на републиката, Ламартин се разминава сГреви, предлагащ да се представи избирането на президент на републиката не на народа, а на народното събрание. На изборите за президент Ламартин получава много малко гласове. Даже в законодателното събрание от 1849 г. той не е избран, въпреки че отново е кандидат на десет департамента.

Връщайки се към литературната си дейност, той основава и редактира политическото списание „Conseiller du peuple“ (Съветник на народа). В него през 1851 „Civilisateur“ има интересни биографии на велики хора, любопитна е тази на Цезар, всъщност сатира против Наполеон. През 1848 г. Ламартин пише „Trois mois au pouvoir“ (Три месеца във властта), а през 1849 г. — „Histoire de la révolution de février“ (История на февруарската революция). В „Histoire de la Russie“ през 1855, „Histoire de la Turquie“ (История на Турция), „Histoire des Constituants“ е изразен упадъкът на таланта на Ламартин. В неговата „Histoire de la Restauration“ (История на Реставрацията) от 1851 до 1863 г. има много драматични страници и художествени очерци, но без научно значение.

Алфонс дьо Ламартин (1790 - 1869)

(лекция на доц. Гено Генов)

Живот и творчество: Ражда се в селцето Мили, близо до град Макон,  в провинциално аристократично семейство, изповядващо роялистки политически убеждения. Постъпва в колеж, създаден и поддържан от братята йезуити, които насърчават любознателността на младежа. Той чете с особен ентусиазъм древноримските поети Вергилий и Хораций и възприема  “Геният на христианството” от Шатобриан като  съвременен шедьовър, а авторът му  като пример за подражание в живота и литературата.

    Родителите му успяват със солиден откуп да го освободят от военна повинност в армията на  “узурпатора” Наполеон и да го изпратят, за да се отърси от  измъчващата меланхолия, в Италия. Пребивава  във Флоренция, Рим и Неапол и има възможност да си изгради самочувствието на високо културен познавач и ценител на древноримската култура и на италианския Ренесанс. Енциклопедичната му образованост се съчетава с откритост за идеите на либертинската /свободомислеща/ френска аристокрация и за “болестта на века”, модна духовна нагласа, възприета от знатната младеж във Франция в началото на миналия век.

    Ламартин е убеден, че  поезията може да се роди само от меланхолията и болката или по-скоро от изкустно режисираната мъка. През 1816 година той заминава да лекува изтощените си нерви в курортното градче Екс-ле-Бен, където се запознава с една красива креолка, Жюли Шарл,  коята лекува там увредените си бели дробове. Влюбва се в нея от пръв поглед, но болестта на Жюли се изостря и тя умира в късната есен на 1817 година. Още през лятото на предишната година създава стихотворението “Езерото”, в което съчетава тревогата от заплашената от бързоразвиващата се болест  любов  с модната за първото поколение романтици във Франция тема за необратимия бяг на времето. Така се ражда първата забележителна творба на поета Ламартин, към която той ще прибави още двадесет и три стихотворения, които ще влязат в първия му лирически сборник “Поетични съзерцания”/1820/.

    Не по-малко важни за изграждането на самобитния му романтически  поетически натюрел са  стихотворенията “Уединението”,  “Долината”, “Безсмъртието” и “Вечерта”, в които се проследяват терзанията на една страдаща душа, тласната в отчаянието след загубата на любимата, търсеща успокоение в религията и благотворното въздействие на  красивите природни пейзажи.

Лириката на Ламартин: Доминиращите теми в “Поетични съзерцания” са бързопреходносттта на щастието в любовта, кратковечността на човешкото съществуване, сладостта на самотните размишления сред природата, благотворното въздействие върху душата на природните красоти и облагородяващите религиозни поучения. Искрената съкровеност на интимните признания, сюгестивната ритмична и музикална мощ на стиховете придават на модните вече романтически теми самобитно звучене, въпреки че авторът следва нормите на класическото стихосложение

    В лирическите си изповеди Ламартин следва маниера на себеразкриване, характерен за Жан Жак Русо.  Той разкрива без задръжки мъките разяждащи душата му, подтискащата го меланхолия,, последвала след раздялата с любимата, страданията, породени от принудителното уединение и неукротимата душевна болка след осъзнаването на невъзвратимостта на щастието,, постигнато в единението  с очарователната избранница на сърцето му.

    В този сборник  се появява  една тревожеща  непрекъснато съзнанието на поета Ламартин тема,, която с течението на времето  се превръща в смислова доминанта на лириката му - душевното безпокойство на всеотдайно обреклия  се на Бога християнин. В поредица стихотворения/”Човекът”, “Беезсмъртието”, “Молитвата” и “Бог”/ поетът изповядва съкровеното си  желание да живее извисен над отреденото от Бог земно битие, да  изпълни с извисяващи духа му занимания живота си на земята, да приема земната си участ като неизбежно премеждие за озарената му от благодатта на християнската вяра душа. Поетът Ламартин развива самобитна концепция за земната човешка любов: разглежда я като изпитание за душата, предопределено свише, с което Бог  подготвя човека за приобщаването му към всеобхватната обич, т.е.към духовната сила, която  поддържа и движи всичко в света.

    Появата на “Поетични съзерцания” днес се възприема като знаменателно, етапно, културно събитие  в историята на ранната френска романтическа поезия. Сборникът на Ламартин се посреща с ентусиазъм от младите поети във Франция, преживяли тежко продължителните Наполеонови войни, възприели като свои емоционалните философско нравствени напътствия на “чудака” Жан Жак Русо, вдъхновени  от разтърсващите духовни прозрения на  високоерудирания  теолог и поет Шатобриан. Стихотворенията в него  се вграждат в духовния мир и доминиращата меланхолна емоционална нагласа на младите просветени читатели от онова време  като безспорни лирически шедьоври, в които отзвучават всички интелектуални компоненти на модната “болест на века” - изостреното  съзнание за кратковечността на човека, подтискащото прозрение, че истинското щастие в любовта е бързопреходно, обезкуражаващата интуиция, че огрубялото от прагматични интереси общество е безмилостно към високо чувствителните индивиди и т.н.

     В следващия си лирически сборник, озаглавен “Поетични и религиозни съзвучия”/1830/, Ламартин включва 48 свои стихотворения, в които, като следва интимно изповедната тенденция, характерна за романтическата поезия, се връща към детството си/”Мили или родната земя”/, към юношеските си любовни увлечения/”Първото съжаление”/, проследява етапите в приобщаването си към Божията мъдрост. Тук впечатлява благородната му творческа амбиция да пренесе в поезията непреходните, заредени с трогателни морални напътствия, библейски притчи. Вдъхновението извира от дълбините на душата му, всеотдайно посветила се на Бога.

   В цикъла “Псалмите на нашето време” Ламартин споделя непосредствено ревностното си упорство да пречиства душата си чрез съзерцанието на висшите нравствени истини, заложени в Светото писание, прави ни съпричастни на еволюцията в усещането му за природата като висше творение на Бога. Поетът романтик  пресъздава красотите и хармониите в природата като преки земни отзвуци на неизчерпаемата творческа мощ на Създателя /”Безкраят в небесата”/. Идеята зя безкрайната съзидателна енергия, с която зарежда вселената Всевишния, е блестящо развита от поета Ламартин в четирите му поеми, посветени на възникването на  грандиозните “съзвучия”: “Йехова”, “Дъбът”, “Човечеството” и “Идеята за Бога”. Особено силно е въздействието на образа на дъба, който е осмислен от поета като символ на неудържимия универсален порив към живот,  на Божията творческа способност  да разкроява материята и създава необозримо многообразие от форми и кросоти.

     Този лирически сборник на Ламартин бележи важен етап в процеса на приобщаването, по идея на Шатобриан, на романтическата поезия към мъдрите напътствия, с които е изпълнено Светото писание. Създаден е през периода  1826-1830 година, когато Ламартин е секретар на френското консулство в италианския град Флоренция. В него той се доказва като безспорен майстор на лирико философската изповедна поезия. Достойнствата му на самобитен лирически талант са оценени обективно от Френската академия, която го приема като свой пълноправен член през 1830 година.

     След това престижно признание поетът Ламартин се посвещава изцяло на изследването на духовните цености, с които се обогатява човек в ежедневното си общуване с мъдрите напътствия, заложени в Библията, с Природата, чиято съвършена красота оказва облагородяващо въздействие върху благочестивата му душа. В лириката му навлизат символните означения на мистичната обвързаност на човека с изтънчена интуиция към тайнствените послания на Природата като творение на неизчерпаемата съзидателна мощ на Бога.

    Сборникът на Ламартин “Поетични и религиозни съзвучия” бележи важен етап в еволюцията на романтико лирическото възпроизвеждане на религиозния  мироглед, култивиран ревностно от католицизма, преживяващ своеобразен Ренесанс в западните страни през първата половина на миналия век. След основоположника на водещите художествени тенденции в литературния романтизъм на Франция Шатобриан  авторът му е най-последователният радетел за утвърждаването чрез поезията на величието и красотата на католическата вяра като залага не толкова на теологичните аргументи, колкото на въображението, емоциите и мистичните прозрения относно  поуките, които дава на човека Бог чрез посредничеството на Природата.

    В религиозното усърдие на поета Ламартин се вграждат пантеистичните му и деистични възгледи, предопределени от ревностната му разсъдъчна ангажираност в областта на метафизиката под влияние на високо ценените от френските романтици католически  философи  Ламне/1782-1854/ и Лакордер/1802-1861/.

    През 1836 година се появява поемата на Ламартин “Ж о с л е н”/ около 8000 стиха/, която се състои от пролог, девет части/”епохи”/ и епилог. Написана е във формата на дневник, “намерен” в дома на скромен селски свещеник, починал по време на чумна епидемия. Още като млад, докато е бил в семинарията, Жослен се увлича от идеите на френските просветители и се включва във Великата революция, но се налага да се укрива в планината, когато започват гоненията срещу привържениците на “Революцията докрай!”. Там той приютява при себе си сина на един негов съратник, преследван също заради радикалните му убеждения. Така бившият семинарист заживява с шестнадесетгодишния Лоранс в една пещера, привързва се към него - сближава ги юношеската им екзалтация пред красотите на девствената природа.

     Скоро  Жослен открива случайно, че неговият близък “приятел” е всъщност преоблечена в мъжки дрехи девойка. Така чистата приятелска привързаност  на двамата изгнанници прераства естествено в страстна взаимна любовна всеотдайност. Жослен дава обет пред своята възлюбена да се ожени за нея, но призован от  покровителствуващия го епископ, който преди да издъхне държи да ръкоположи Жослен в свещенически сан, страстно влюбеният младеж е принуден да се откаже от обета си, даден пред Лоранс.

   Жослен става духовен наставник на смирено паство от благочестиви селяни в една малка енория. През целия си живот служи всеотдайно на страдащите  и нещастните, възпитава безвъзмездно децата на бедните, успокоява душите на съгрешилите.  След дългогодишна раздяла странно стечение на обстоятелствата “среща” отново  двамата влюбени. Лоранс напразно се е опитвала да забрави пламенна всеотдайност на първия си приятел. Една нощ селският свещенник е извикан да помогне на изтощена до смърт странствуваща старица. Озовал се пред издъхващата скиталка Жослен разпознава своята единствена любима, облекчава последните й мигове, склопява очите й, погребва я в пещерата, в която някога двамата са изживяли единствената любов в живота им. 

      След време всеотдайният Божи служител се заразява от чума, след като се опитва да облекчи болките на заразени от смъртоносната болест, и издъхва с пожеланието да бъде погребан в същата пещера, в която сам е подслонил тленните останки на Лоранс. Оттогава признателните селяни с удивление забелязват, че водите на близкото планинско езеро  непрестанно отразяват образите на влюбените, чието духовно блаженство се ражда и угасва сред благосклонната към тях Природа. Забележителното е, че тази поема разполага трогателната хармония, постигната в любовта, в контекста на битовия и духовен живот на простодушните селяни  от смиреното паство на всеотдайния Божи служител.

    Другата поема, с която поетът Ламартин доказва чудодейната мощ на християнската вяра през епохата на романтизма, е озаглавена “ Падението на един ангел” /1838/. Отдал се всецяло на любовта си към красивата девойка Дайда, чийто небесен покровител е от раждането й, ангелът Седар, пожелава да се превърне в мъж. Избрал земните наслади пред непреходното щастие, той попада в робство и е обречен да изживее всички човешки страдания. Осъден до края на света да се преражда непрекъснато, той  ще се завърне в небесното царство едва след като се е пречистил,  т.е. след като изживее няколко живота и изстрада няколко назидателни умирания.

    Ламартин разработва една типично романтическа тема - чрез свободно избраното страдание, чрез съпътствуващата го душевна болка човек извисява духа си, приближава се до облагородяващата премъдрост, чието висше въплъщение е Бог. Амбицията му е да докаже, че общуването с мъдрите притчи на Библията съдейства за изграждането на нов художествен усет през първите десетилетия на ХІХ век, когато във френското общество и културата му се заражда всеобхватен  подем, обусловен от Великата революция и завоеванията /териториални и граждански/ на Наполеон.

    Поетът  Ламартин въвежда във френската романтическа лирика изповядващото интимните си, духовни и емоционални, въжделения “Аз”. Но  неговото лирическо “аз” не е изолиран от другите в някакво частно битуване, а събира в себе си вечните и универсални ангажименти на душата на човека приел бремето на отреденото му земно съществуване. Този своеобразен универсален и неизменен лирически субект черпи сили от господстващите сред неговите съвременници интелектуални и емоционални нагласи, възпроизвежда динамиката им предизвикана от промените в епохата и манталитета й.

    Рефлектиращ тежненията на индивидуалния и колективен избор в онова време той  се стреми да бъде едновременно близък до страдащия нещастник и до вярващия човек. Ламартин придава лирически облик на религиозното усърдие на вярващия християнин, разпнат между страданието и надеждата, между загадката на собственото му Аз и мистерията на свръхестествената мощ на Бога, между меланхолията и упованието, между живота и смъртта. Метафорите, заложени в поезията му, не отварят хоризонти към тайнствени светове, а подпомагат читателя да осмисли абстракциите обсаждащи интелектуалното му битие според реалната им значимост, придават им впечатляваща конкретност. Музикалните внушения, заложени в благозвучния френски език, са използвани докрай от поета Ламартин, за когото учредяването на хармонични отношения човека и Бога е неизменно съпътствано  залагането на мелодични съзвучия в стиховете и между римите.