Парижката Света Богородица

„Парижката Света Богородица“ е роман от Виктор Юго, публикуван през 1831 г. Заглавието му е заимствано от катедралата на Париж —Света Богородица, където се развива основната част от действието.

Сюжет:

Всичко започва от момента, в който циганката Есмералда пристига в Париж за да намери изгубената си майка. След несправедливо обвинение в убийството (на леконравния капитан Феб дьо Шатопер, когото обича), действително извършено от архидякона Клод Фроло, който е влюбен в нея, е осъдена на смърт чрез обесване.

Той, изгарящ от несподелената си любов, я предава на съд за вещици, но в последствие почти полудява от чувство за вина. Когато Есмералда бива изведена на площада, за да бъде обесена, уродливият Квазимодо-звънар на катедралата "Света Богородица" и храненик на архидякона я спасява от любов. След това за известно време тя живее в катедралата, но при един метеж на скитниците бива предадена на палача от Клод Фроло. Преди смъртта обаче намира майка си.

Клетниците

Клетниците (на френски: Les Misérables) е роман на френския писател Виктор Юго. Смята се за един от най-популярните и класически романи. Филмът e по едноименното произведение.

Романът проследява живота и преживяванията на няколко герои във Франция, за около 20-годишен период в началото на 19 век. След 19 години каторга за дребна кражба на храна Жан Валжан е освободен. Отблъснат от всички, той намира подслон при свещеник, чието милосърдие му връща вярата в доброто. Валжан се превръща в мосю Мадлен — известен гражданин и виден индустриалец. Късметът му изневерява, когато се запознава с Фантин, самотна майка. Тя загива трагично. Жан Валжан е принуден да бяга, след като разкрива истинската си самоличност, за да спаси мъж, който прилича на него.

Същевременно той трябва да спаси малката Козет – дъщерята на Фантин. Отглежда я като своя дъщеря .

„Клетниците“ е превеждана и издавана в България. Според специалистите най-добрият превод на изданието на български език е на Лилия Сталева.

"Клетниците" на Виктор Юго

(презентация на доц. Гено Генов)

В подготвителните бележки за първия вариант на романа “Клетниците”, озаглавен първоначално “Нещастията”, Виктор Юго дава израз на загрижеността си за охраняване на демокрацията: “Власт, могъщество, авторитет, достойнство, независимост, величие, превъзходство  - всичко идва от народа и се връща при народа…Демокрацията е бъдещето, днешната  реалност, утрешната необходимост, целта на всяко разумно правителство, съдържанието на всяка човечна политика…Провъзгласяването на демокрацията не е падение, а прогрес за обществото. Всъщност единствено последователното  прилагане на демокрацията може да доведе до пълния разцвет на творчеството в социалната сфера”.

    Още през средата на века/ХІХ/ Виктор Юго декларира, че вместо политик предпочита да е “свободен човек” и скъсва с Елисейския дворец: “Акламиран от левицата, защото поддържа с блясък, в хубави речи, свободите, но никога не приет от нея като един от своите, уточнява авторитентният му биограф Мороа, той е освиркван от десницата, която го презира като дезертьор и го подлага на невероятни обиди и клевети.”/стр.339/.  През януари 1850 година самият Юго споделя: “ Преди пет години аз бях на път да стана фаворит няа краля. Днес аз съм на път да стана фаворит на народа.”

    Романът е впечатляващо пълнокръвна художествена реализация на дълбоко хуманната обществено преобразователна ангажираност на гражданина Юго за превъзпитаване на властимащите и за вграждане  на  демократизма и либерализма в социалния живот на родната му Франция: ”През ХІХ век ние с радост и гордост заявяваме, че най-важното за Франция е народът й, постепенното издигане на интелекта, прогресивното подобряване  на живота на многобройните ощетени труженици, на настоящето им чрез възпитанието на сегашните хора,  на бъдещето - чрез възпитанието на децата им. Ето ви една наистина свята и велика цел”. И тук съкровените  социално нравствени амбиции на романиста романтик са укрепването на националното единение, установяването на равенство за всички пред закона, премахването на съсловните и имотни привилегии, възцаряването в родината му на  кралицата Мисъл.

      Авторът на “Клетниците” излага в следния порядък топосите на художествено изобразителната му стратегия: ”Да покажа вътрешния свят, същността на човека, народа, който се труди, страда и очаква, сломената жена, агонизиращото дете, скритите войни на човека със самия себе си,  зловещите предразсъдъци и жестокости, понасяните безропотно  несправедливости, подмолните ответни удари на закона, тайните въжделения на душите, неясните трусове сред множеството, всички нещастни души, които бродят  сред  невежеството и мрака.”

    Премалелият от глад беден скитник Жан Валжан открадва един хляб, за да  залъже стомаха си. Осъждат го на заточение в каторга. След освобождаването му полицейските власти продължават да го следят. Подозрението на властимащите продължава да тегне над бившия каторжник, който заживява в постоянен страх, чувства се непрекъснато като преследвано животно. Обречен на вечно скиталчество и самота  в миговете на отчаяние той се замисля дали да не избере  участта на истинския престъпник.

     Подвластният единствено на християнското си милосдърдие епископ на градчето Дин, монсеньор Мюриел, приема радушно в дома си бедния скитник, но Жан Валжан не успява  да оцени искреното благоразположение на домакина към него.  Той се поддава на  клетническата си озлобеност срещу богатите и извършва престъпно деяние - открадва сребърната посуда от дома на епископа. Жандармите го арестуват,  но милосърдният свещенослужител издейства освобождаването му като убеждава пазителите на реда, че гостът му е невинен.

    Благородническият жест на благочестивия епископ преобразява Жан Валжан, който досега, през живота си, се е сблъсквал само с неумолимите пазители на закона и с унизяващото го усърдие на подозрителните му и зложелателни преследвачи. Осъзнал вината си, обхванат от мъчителни угризения на съвестта, бившият каторжник решава да скъса с предишния си начин на живот, да се реабилитира пред хората с предприемчивост и честен труд и да заживее като  порядъчен човек.  Той си измисля ново име, става известен като господин Мадлен, настанява се в малкото градчеп Па-дьо Кале, натрупва значително състояние, прочува се сред съгражданите му с благотворителната си дейност,  избран е за кмет и скоро получава престижния във Франция Орден на Почетния легион.

    Особено трагателни са усилията на господин Мадлен да спаси от мизерията и да помогне на нещастната самотница Фантина. До смъртния одър на изтощената от дебнещата я постоянно мизерия всеотдайна майка той обещава да се грижи като баща за осиротяващата й дъщеря Козета.

   Междувременно ревностният пазител на реда Жавер, неуморният преследвач на бившия каторжник   Жан Валжан, се усъмнява, че добре познатият му “злосторник” се укрива под името Мадлен.  Обзет от подозрения той проявява присъщото му пъклено усърдие на “защитник на закона”: арестува един беден скитник, обвинява го, че е опасният злосторник Жан Валжан, заплашва го с каторга.  След мъчителни  размисли  истинският Жан Валжан се вслушва в пречистената си съвест и се предава на правосъдието, за да спаси невинния клетник.

    Този път несправедливо осъденият Жан Валжан успява да избяга от каторгата, открива Козета в колибата на оскотелите в мизерията злодеи, зловещата фамилия Тенардие, отвлича я и се посвещава изцяло на възпитанието на осиротялата девойка. Принудени са да се укриват от усърдно издирващият ги полицейски инспектор Жавер в малкия парижки метох Пикпюс. Двамата се запознават със скромния студент Мариус, син на изчезнал  в битката при Ватерлоо полковник.  Прямодушният младеж се влюбва в Козета.

   По време на парижките бунтове през 1832 година, когато всички  свободолюбиви младежи се сражават на барикадите / сред тях е и безстрашният хлапак Гаврош/, Жан Валжан пощадява в разгара на уличната битка своя злонамерен преследвач Жавер. Той спасява саможертвено  сериозно ранения Мариус като го отнася на плещите си и го укрива като се спуска из плетеницата от подземни отводни галерии под Париж.

    След като Жан Валжан  пощадява непримиримия си враг Жавер, инспекторът осъзнава безсмислието на неговото преследване.  Обзет от непреодолими терзания на съвестта служителят на закона изпада в неизлечимо отчаяние и слага край на живота си. След като научава кой е в действителност покровителя на възлюбената му Козета честолюбивият Мариус успява да отчужди осиротялата девойка от осиновителя й. Но след време, потресен от дълбоко трагичната участ на бившия каторжник, убеден в моралното му преображение, той насърчава Козета да възобнови срещите си с всеотдайния й покровител. Възвърнал си обичта и признателността на Козета и Мариус, постигнал най-сетне хармония със самия себе си, възнаграденият с душевно спокойствие в края на живота си клетник умира като светец.

    Юго написва “Клетниците” в отговор на популистките идейни предизвикателства заложени в  приключенския роман на Йожен Сю “Парижките потайности”/1843/, който има невероятен успех сред френските читатели.  Той атакува опростенческата концепция на своя събрат по перо, който представя правосъдието като изцяло репресивна социална институция и обявява затворите за развъдници на престъпници. В романа си Юго не предлага конкретни мерки за усъвършенстването на правораздаващите и охраняващите законите органи, нито се ангажира да предлага някакви идеи за преодоляване на лавинообразно размножаващите се конфликти, характерни за всяко новоучредено  демократично общество.

   Като романист той разчита на истините, до които достига без предубеждения, когато проследява драматичните обрати в съдбата на бившия каторжник, който  усърдно се стреми да се освободи от своето минало. Основната му теза като писател романтик е, че достойнството на хората от народа, върху което се изграждат социално нравствените норми на обществото,  трябва да се уважава от властващите като фундаментална морална инстанция. Всеки честен човек трябва да се бори непрестанно с несправедливостите в обществото, които се обуславят от предразсъдъците, подозренията и гоненията на властимащите срещу “клетниците”. Въдворяването на справедливостта в обществото е възможно  само със самоотвержените усилия на всички негови членове, които, като съблюдават изконните християнски добродетели,  съдействат за изграждането на здрав обществен морал, без който всяка гражданска общност е обречена на гибел.

    Романтикът Юго изследва в “Клетниците” преди всичко нравствените промени, облагородяването на душата и извисяването на духовните стремления, които са предопределящи, според него, за усъвършенстването на обществения морал. Писателят моралист е убеден, че човек може да се промени  “отвътре”, чрез целенасочените усилия на собствената си воля, чрез  категоричния си морален избор да бъде неизменно добър и отзивчив към нещастията на хората. През живота си човек  е неизбежно подвластен на моралните въздействия,  идващи от многоликата общност на другите хора, принуден е непрекъснато да се съобразява  с диктата на обществените предубеждения и предразсъдъци.  При радикалните промени в социалния живот човек често се обърква, избира погрешната посока, става жертва на някоя нелепа случайност и трябва да мобилизира природните си заложби, за да се завърне към стила на живот на добродетелния гражданин.

     В размислите си за отговорността му пред обществото освободеният каторжник Жан Валжан преминава през пропадания в “адски бездни” и въздигания до “райски висини”. Попаднал в “хаоса от страсти” героят на Юго преценява преди всичко моралните аспекти на човешките взаимоотношения, загрижен е да си изясни най-напред  нравствените устои, върху които се гради общуването му като свободен човек с другите хора в обществото.

    В този роман съвестта е представена като всемогъщ тиранин на човека. Тя връща героя  към прегрешенията му в миналото и е неумолимо взискателна към сегашните му постъпки. Жан Валжан се пречиства от миналите си грешки чрез безкористната си бащинска привързаност към  осиротялата Козета, чрез искрената си загриженост за Мариус, чрез благородното  великодушие проявено на барикадата към Жавер. Покорен от човеколюбието на духовния му спасител епископ Мириел, бившият каторжник се възвисява към добротворчеството подтикнат от дълбоко хуманното усилие да бъде спасител на страдащите и опора на онеправданите.

“Човекът, който се смее” от Виктор Юго

(презентация на доц. Гено Генов)

    В романа “Човекът, който се смее”/1869/ Юго пресъздава ожесточената борба, която се води в Англия след Революцията /1648/ между потомствените благородници, които се стремят да възстановят привилегиите и властта си, и бунтовно настроеното простолюдие,  което отхвърля опеката на феодалната знат и въстава срещу  реставрацията на монархията.  Романистът ни въвежда в смутната  социално нравствена атмосфера на “епохата на компромисите”, отвоювани с кървави стълкновения, в която царстват хаоса, съзъклятията и тайните братства, платените отмъстители и наемните убийци. Той се интересува от противопоставящите се морални тенденции в  самобитния “дух на времето” - властолюбието, алчността и  лицемерито на аристократичното съсловие се сблъскват със свободолюбието, честността и устрема към справедливост на хората от простолюдието. 

    Още като невръстно дете Гуинплейн е бил отвлечен от разбойници и подложен на жестока хирургическа операция: зловещите “компрачикоси”, търговци на деца, са обезобразили лицето му като  са врязали в чертите му неизменна усмивка, с която нещастното дете по-късно ще трябва да забавлява любителите на панаирджийските зрелища. Сред простолюдната публика той придобива известност с прозвището “Човекът, който се смее”. По време на непрестанните му скитания по панаирите съдбата го сближава с красивата сляпа девойка Деа, чиято участ е сходна с неговата.  Двете осиротели деца все пак имат щастието да попаднат под милосърдното покровителство на добродушния скитник мъдрец Урсус, който се представя с тях на импровизираните театрални сцени.  По панаирите трогателното самодейно актьорско трио представя най-често  пиеската “Победеният хаос”, в която се възхвалява в опростена интрига неизменната победа на духа над материята. Поучителната притча се приема с простодушен възторг от зрителите и славата на непрекъснато усмихващият се Гиунплейн се разпространява бързо из страната.

   Скоро настъпва коренна промяна в живота на “Човека, който се смее”. Случайно озовали се на представлението зрители, които познават много добре лицето на законния наследник на знатната фамилия Кленчарли  го разпознават, въпреки уродливата маска, която са му наложили похитителите му  -  “компрачикосите”. Възстановяват веднага съсловните привилегии на Гуинплейн, възвръщат му аристократичната титла “лорд” и го приемат в Камарата на лордовете.

      С една дълбоко прочувствена реч, в която затрогващо пресъздава клетническата участ на  простолюдието, младият лорд Кленчарли си създава известност като пламенен защитник на бедните и онеправданите. Но още докато произнася разпалено речта си Гуинплейн с покруса забелязва, че цялата зала се залива от  неудържим смях. Оказва се, че младият лорд не може да бъде възприеман сериозно, тъй като гравираната върху лика му  вечна усмивка създава неизменно весело настроение сред аудиторията.

     Разгневен и отчаян “Човекът, който се смее” напуска знатната съсловна среда, в която е бил роден, и се завръща при единствено скъпите за него хора от народа - чистосърдечната Деа и прямодушният мъдрец Урсус. Но завърнал се в любимата си компания той е връхлетян от съкрушително за него нещастие: възлюбената му Деа издъхва в обятията му. Единственият изход, който остава за правдолюбивия и чувствителен младеж, обречен от постоянната си смехотворна гримаса, остава самообийството.

    Този роман се възприема от изследвачите на творчеството на Юго като екзотична, драматична епопея, възхваляваща духовната мощ на народа, в която са заложени революционно демократичните пророчества  на  утопистите Жан Жак Русо, Сен Симон и Шарл Фурие.  Романистът дава живот на надеждите, изказани от тези уважавани от него социални пророци, че земният живот, бързопреходен и непроницаем за земния разум, може да бъде обновен чрез вярата.

   Героят му се позовава на християнския мит за изгубения рай, на увереността си, че душите са безсмъртни и праведните ще бъдат възнаградени в наднебесното им съществуване. Гуинплейн, Деа и Урсус, колоритни персонификации на човешката душевна щедрост и милосърдие, на християнската всеотдайност и солидарност, белязани съответно с някаква физическа уродливост, слепота /Деа/ и с принудително изгнаничество от обществото /Гуинплейн и Урсус/, би трябвало да се възприемат като жертви на социалните неправди, които разрушават душевната хармония и духовната самобитност на човека.                

Виктор Юго

Виктòр-Марѝ Югò

(на френски: Victor-Marie Hugo) е френски поет, писател,драматург, романист, художник и общественик. Считан е за един от най-известните и важни френски писатели дали отражение, както върху литературния, така и върху политическия живот на страната. Той заема видно място в историята на френската литература през 19 век, в жанрове и сфери с изключително разнообразие. Едни от най-известните му творби са „Парижката Света Богородица“ и „Клетниците“. Освен литературни изяви, той има и политически речи в Камарата на лордовете, в Учредителното събрание и Законодателното събрание, по въпроси засягащи например смъртното наказание. В творчеството му са включени и многобройни пътеписи и обширна кореспонденция.

Виктор Юго допринася значително за обновяване на поезията и театъра и е предмет на възхищение от съвременниците си, но също така е оспорван от някои други автори. Той също така помага на много поколения да видят и размислят над ангажираността на писателя в политическия и социалния живот. Заради своите многобройни изказвания, Юго е осъден на изгнание в продължение на двадесет години по време на Втората империя.

Предимно благодарение на моралните и политически избори, които прави през втората половина от живота си, той става популярна емблематична фигура на Третата република и при смъртта си, на 22 май 1885 г. той заслужава национално погребение. Останките му се намират в Пантеона в Париж, поставени там на 31 май 1885 г.

Биография

Виктор Юго е роден през 1802 година в Безансон, област Франш Конте. Той е син на Жозеф Леополд Сижисбер Юго (1773-1828), генерал от армията на Първата империя, получил графска титла от испанския кралЖозеф Бонапарт и на Софи Требюше (1772-1821). Виктор е най-малкото дете в семейството и има двама братя - Абел Жозеф Юго (1798-1855) и Йожен Юго (1800-1837).

Писателят прекарва детството си в Париж с чести пътувания до Неапол иИспания, където военната служба отвежда баща му. Така през 1811 година той посещава, заедно с брат си Йожен, религиозно училище в Мадрид. През 1813 година се установява в Париж с майка си, която напуска баща му заради връзка с Виктор Фано дьо Лаори, също имперски генерал. През 1815 година постъпва с брат си в пансиона Кордие. Изглежда по това време започва да пише стихове.[1] Той е окуражаван от майка си, на която чете стихотворенията си, както и от учителка в пансиона, която ги редактира.[1] По това време той е изключително амбициозен, едва четиринадесетгодишен той отбелязва в полето на един вестник - „Искам да бъда Шатобриан или нищо“.[2]

През 1817 година Юго участва в поетичен конкурс на тема „Щастието, което носи учението във всички житейски ситуации“, организиран от Френската академия. Журито е склонно да му присъди наградата за стихотворението„Trois lustres à peine“, но се усъмнява, че е твърде малък, за да го напише сам.[3] През следващите няколко години той участва с променлив успех и в други поетични конкурси.[4]

Окуражен от първите успехи, Виктор Юго се отказва от математиката, към която има склонност и решава да се занимава с литература. През 1819 година основава, заедно с братята си Абел и Йожен, списанието „Консерватьор литерер“, което привлича вниманието на по-широка публика към неговия талант. Първата му стихосбирка „Odes“излиза през 1821 година, когато е на 19 години. Тя е отпечатана в 1500 екземпляра, които се продават за четири месеца. Един от тях достига до крал Луи XVIII, който отпуска на автора годишна пенсия от хиляда франка.[5]

Начало на писателска дейност

Майката на Юго умира на 27 юни 1821 г. През младежките си години той силно се привързва към нея и нейната смърт му се отразява тежко.[6]

На 12 октомври 1822 г. Виктор Юго се жени за своята приятелка от детинство Адел Фуше (1803-1868). През 1823 г. се ражда първото им дете Леопол, което обаче умира рано. След това се раждат Леополдин (1824-1843), Шарл (1826-1871), Франсоа-Виктор (1828-1873) и Адел (1830-1915). Само най-малката дъщеря Адел надживява известния си баща, но в тежко психическо състояние, заради което прекарва продължителни периоди в специализирани болници. Малко след женитбата на Виктор Юго, брат му Йожен заболява от шизофрения и прекарва остатъка от живота си затворен в болница.[6] През 1823 година Юго публикува първия си роман „Han d'Islande“, който получава смесени отзиви. Добре аргументирана критика на романа от Шарл Нодиестава повод за запознанството и сприятеляването на Юго с него.[6] Той започва да посещава сбирките на литературния кръг Сенакъл, люлката на Романтизма, които оказват силно влияние върху творческото му развитие. Това продължава до 1827-1830 година, когато Шарл Нодие започва да става прекалено критичен към работите на Юго.[7]През този период Виктор Юго се сближава с баща си, който го вдъхновява за няколко стихотворения с патриотичен и бонапартистки дух. Баща му умира през 1828 година.

Семейството на Виктор и Адел Юго води активен светски живот и се сближава с известни фигури от културния живот, като Шарл-Огюстен дьо Сент-Бьов, Алфонс дьо Ламартин, Проспер Мериме, Алфред дьо Мюсе, Йожен Дьолакроа.[6] През 1831 година Адел Юго има любовна връзка със Сент Бьов.[8] От 1826 до 1837 година семейството често гостува в замъка на Луи-Франсоа Бертен, директор на вестник „Журнал де деба“, в Биевър. По време на тези посещения Юго се запознава с Ектор Берлиоз, Франсоа Рене дьо Шатобриан, Ференц Лист, Джакомо Мейербер, и пише стихове, включително стихосбирката „Есенни листа“ („Les Feuilles d'automne“, 1831).

През 1826 година излиза вторият му роман „Бюг Жаргал“ („Bug-Jargal“). Между 1829 и 1840 година публикува още пет тома поезия – „Ориенталците“ („Les Orientales“, 1829), „Есенни листа“ („Les Feuilles d'automne“, 1831), „Песните на здрача“ („Les Chants du crepuscule“, 1835), „Вътрешните гласове“ („Les Voix intérieures“, 1837) и „Лъчите и сенките“ („Les Rayons et les ombres“, 1840), затвърждаващи неговата репутация на един от най-великите елегични и лирични поети на онова време. Двете повести „Последният ден на един осъден“ („Le Dernier Jour d'un condamné“) и „Клод Гьо“ („Claude Gueux“) изразяват отвращението на автора от болката и смъртта. През 1831 г. се появява и романа „Парижката Света Богородица“ („Notre Dame de Paris“).

През 1827 г. Виктор Юго публикува пиесата „Кромуел“ („Cromwell“), която има блестящ успех. В нейния предговор той се противопоставя на класическите конвенции, особено на принципа за единство на време и място, и очертава основните идеи на своята романтична драма.

Театрален период

От 1830 до 1843 година Виктор Юго се посвещава почти изцяло натеатъра, макар че продължава да публикува и поезия. Още през 1828 година той публикува младежката си пиеса „Amy Robsart“. През 1830 година той пише драмата „Ернани“ („Hernani“), която става повод за публичен сблъсък между литературните традиционалисти и новото романтично течение, оглавявано от Теофил Готие, което ентусиазирано подкрепя автора на „Ернани“. През 1831 година е поставена забранената две години по-рано пиеса на Юго „Марион Делорм“ („Marion de Lorme“), а през 1832 година - „Кралят се забавлява“ („Le roi s'amuse“).

През 1833 година Юго се запознава с актрисата Жулиет Друе, която става негова любовница и му посвещава живота си. Тя го спасява от арест по време на преврата от 1851 година, а той пише за нея множество стихотворения. В същото време тя не е единствената му любовница.[9]

Пиесите „Лукреция Борджия“ („Lucrèce Borgia“) и „Мария Тюдор“ („Marie Tudor“) са поставени през 1833 година, а „Angelo, tyran de Padoue“ - през 1835 година. Поради липса на театрални салони, пригодени за новите романтични драми, Виктор Юго и Александър Дюма решават да създадат такъв театър. През 1836 година театралният деятел Атенор Жоли получава разрешение за изграждането на Ренесансовия театър в Париж и две години по-късно Юго поставя там пиесата си „Рюи Блас“ („Ruy Blas“).

Виктор Юго става член на Френската академия през 1841 година след няколко опита, останали неуспешни, поради съпротивата на група академици, противници на романтизма, начело с Етиен дьо Жуи. През 1843 година поставя пиесата „Les Burgraves“, която не постига очаквания успех. Пиесите му често са освирквани от публиката, не особено склонна да приеме новия романтичен театър, макар че той има и група от ентусиазирани почитатели.[6]

Докато пише всички тези пиеси, Юго се сблъсква с множество материални и лични проблеми. През 1843 година дъщеря му Леополдин загива със съпруга си, когато лодката им потъва в река Сена при Вилкиер. Тази трагедия му повлиява силно и до началото на своето изгнание той спира да пише и публикува.[10]

Политическа дейност

Възпитан от своята бретанска майка в духа на роялизма, с времето Юго постепенно заема по-демократични позиции - „Пораснах“, пише той в стихотворението „Написано през 1846“ („Écrit en 1846“) в отговор на упреците на един приятел на майка си.

Според изследователя Паскал Мелка по време на Юлската монархия Виктор Юго се стреми да повлияе на режима отвътре, като придобие влияние и получи възможност за реализиране на своите идеи.[11] Така през 1844 година той става приближен на крал Луи-Филип, а през 1845 година е обявен за пер на Франция. Първата му реч в Камарата на перовете е в защита на Полша, разпокъсана от своите съседи, а през следващата година се обявява за връщането на политическите изгнаници, като Жером-Наполеон Бонапарт.[12]

В началото на Революцията от 1848 година Юго е назначен за кмет на 8-ми район на Париж, а след това става и депутат в парламента на Втората република, където е част от групата на консерваторите.

Виктор Юго участва в потушаването на работническите бунтове през юни 1848 година в качеството си на кмет на 8-ми район, като лично командва военни части, изпратени срещу барикадите на бунтовниците.[13] По-късно той изразява неодобрение към кървавото потушаване на бунтовете.[14]

През август 1848 година Юго основава всекидневника „Евенман“.[15] В него той поддържа кандидатурата на Луи-Наполеон Бонапарт, който е избран за президент през декември. След разпускането на Националното събрание, през 1849 година Юго е избран в Законодателното събрание, където през юли произнася своята известна реч за мизерията. Скъсва с Луи-Наполеон Бонапарт, когато той подкрепя връщането на папата в Рим,[16] след което влиза в конфликт със своите доскорошни политически съмишленици, които вече смята за реакционери.

Изгнание

След държавния преврат от 2 декември 1851 година, когато Луи-Наполеон Бонапарт се обявява за пожизнен президент, Юго първоначално се подготвя за бягство, за кратко е арестуван, но скоро е освободен.[17] След това той напуска страната доброволно[18] и заминава за Брюксел, а след това за остров Джърси, британско владение край френския бряг на Ла Манша. Тук той пише „Наполеон Малкия“ („Napoléon le petit“), „Историята на едно престъпление“ („Histoire d'un crime“) и „Наказания“ („Les Châtiments“), в които яростно критикува преврата и неговия извършител.[19][20] Мъчителните спомени за дъщеря му Леополдин, както и любопитството му, го подтикват към спиритичните експерименти, описани във „Въртящите се маси на Джърси“ („Les Tables tournantes de Jersey“).

Прогонен от Джърси, заради критики към кралица Виктория, Юго се установява на близкия остров Гърнси. През следващите години той е сред малкото политически емигранти, които отхвърлят амнистията и отказват да се върнат във Франция. Следващите години са особено плодотворни за литературната дейност на Виктор Юго. Той издава „Наказания“ (1853), в които в стихотворна форма критикува Втората империя, стихосбирката „Съзерцания“ (1856, „Les Contemplations“), „Легенда на вековете“ (1856, „La Légende des siècles“), както и романа „Клетниците“ (1862, „Les Misérables“). През 1866 година издава романа „Морски труженици“ („Les Travailleurs de la mer“), посветен на жителите на остров Гърнси.

По време на престоя си в Гърнси Юго има и някои посещения от континента, като това на Жудит Готие или през 1860 година това на историка Жак Буше дьо Перт, който го описва като „джентълмен републиканец... много добре устроен, живеещ като глава на семейство... обичан от своите съседи и уважаван от населението“.

Виктор Юго се връща през 1871 г. в Париж, след свалянето на император Наполеон III. Едва през 1876 г. той е избран в новата Горна камера на Сената. През 1878 г. той получава удар и силите му намаляват.

Виктор Юго умира на 22 май 1885 г. на улица Avenue de Saint-Cloud 124 (днесVictor-Hugo). Той получава почетен гроб в парижката църква Св. Геновева, която е направена на Пантеон.

Творчество

Литературните произведения на Виктор Юго се състоят от множество стихотворения, девет романа, дванадесет пиеси и многобройни публицистични и други произведения.

Романи 

• Han d'Islande („Хан Исландеца”) (1823 г.)
• Bug-Jargal („Бюг Жаргал”) (1826 г.)
• Le dernier jour d'un condamné („Последният ден на един осъден на смърт”) (1829 г.)
• Notre Dame de Paris („Парижката Света Богородица“) (1831 г.)
• Claude Gueux („Клод Гьо”) (1834 г.)
• Les Misérables („Клетниците“) (1862 г.)
• Les travailleurs de la mer („Морски труженици“) (1866 г.)
• L'homme qui rit („Човекът, който се смее“) (1869 г.)
• Quatre-vingt-treize („Деветдесет и трета година“) (1874 г.)

Пиеси

• Cromwell („Кромуел”) (1827 г.)
• Marion Delorme („Марион Делорм”) (1829 г.)
• Hernani („Ернани”) (1830 г.)
• Le roi s'amuse („Кралят се забавлява”) (1832 г.)
• Lucrèce Borgia („Лукреция Борджия”) (1833 г.)
• Maria Tudor („Мария Тюдор”) (1833 г.)
• Angelo, tyran de Padoue („Анджело, тиран на Падуа”) (1834 г.)
• Ruy Blas („Рюи Блас”) (1838 г.)
• Les burgraves (1843 г.)
• Torquemada („Торквемада”) (1882 г.)
• Théâtre en liberté („Театър и свобода„) (1886 г.)
• Amy Robsart („Ейми Робсарт”) (1889 г., посмъртно, за смъртта на Ейми Робсарт)

Стихосбирки 

• Odes et poésies diverses („Оди), (1822 г.)
• Nouvelles Odes („Нови оди“) (1824)
• Odes et Ballades („Оди и балади“), (1826 г., 1828 г.)
• Les Orientales („Източни мотиви“) (1829 г.)
• Les Feuilles d’Automne („Есенни листа“), (1831 г.)
• Les Chants du crépuscule („Песни на здрача“), (1835 г.)
• Les Voix intérieures („Вътрешни гласове“), (1837 г.)
• Les Rayons et les Ombres („Лъчи и сенки“), (1840 г.)
• Les Châtiments („Възмездия“) (1953 г.)
• Les Contemplations („Съзерцание“) (1956 г.)
• La Légende des Siècles („Легенда на вековете“) (3 части - 1959 г., 1977 г., 1883 г.; публикувани в един том през 1885 г.)
• Les Chansons des rues et des bois („Песни на улиците и горите”) (1865 г.),
• L'Année terrible („Ужасната година”) (1872 г.)
• L'Art d'être grand-père („Изкуството да бъдеш дядо”) (1877 г.)
• Religions et religion („Религия и вяра”) (1880 г.)
• Les Quatre Vents de l'esprit („Четирите посоки на духа”) (1881 г.)
• La Fin de Satan („Краят на Сатаната”) (1886 г.)
• Toute la Lyre („Пълнозвучна лира”) (1888 г., 1893 г.)
• Dieu („Бог”) (1891 г.)
• Les Années funestes („Гибелните години”) (1898 г.)
• Dernière Gerbe („Последен сноп”) (1902 г., 1941 г.)
• Océan. Tas de pierres („Океан”) (1942 г.)

Полемики 

• Napoleon le Petit („Малкият Наполеон“) (1851 г.) - за преврата на Наполеон III
• Histoire d'un crime („История на едно престъпление“) (1877-1878 г.)

Речи 

• La défense du littoral
• La condition féminine („За положението на жените“)
• L'enseignement religieux („Религиозното образование“)
• Plaidoyer contre la peine de mort („Пледоария срещу смъртното наказание“)
• Contra a ingnorancia („Против невежеството“)

Рисунки 

Виктор Юго е рисувал картини през целия си живот, като броят на неговите картини надвишава 4 000.

______________________
Бележки:

1.  Hugo 1863, с. 233.
2. Jump up↑ Hugo 1863, с. 339.
3. Jump up↑ Hugo 1863, с. 331-347.
4. Jump up↑ Hugo 1863, с. 362.
5. Jump up↑ Hugo 1863, с. 62.
6. ↑ Jump up to:а б в г дHugo 1863.
7. Jump up↑CULTURESFRANCE.
8. Jump up↑ Rosa 1985.
9. Jump up↑ Stein , с. 20.
10. Jump up↑ Delalande 1964, с. 11.
11. Jump up↑ Melka 2002, с. 232.
12. Jump up↑ Constant de Tours 1902, с. 148, 150.
13. Jump up↑ Lahlou 2009.
14. Jump up↑ Melka 2002, с. 242.
15. Jump up↑ Constant de Tours 1902, с. 158.
16. Jump up↑ Melka 2002, с. 254-255.
17. Jump up↑ Tulard 2006, с. 321.
18. Jump up↑ Cars 2005.
19. Jump up↑ Poyet 2001, с. 35.
20. Jump up↑ Olivieri 2013.