Ренесанс в Испания

Исторически преглед: В началото на 1492 година пада последната крепост Гранада, която е била владение на маврите. Завършва един продължителен и мъчителен период в историята на Испания,известен като Р е к о н к и с т а т а - период от седем столетия, през който испанските рицари отвоюват Пиринейския полуостров от арабските племена, настанили се във владенията на древните ибериици. Особено активни в борбата с маврите нашественици през последните десетилетия на Реконквистата са владетелите на Кастилия - испанската провинция, в която най-рано се заражда ренесансовия патриотичен порив да се освободи отечеството Испания и отделните му области да се обединят в една държава. Тази провинция изстрадва най-тежко господството на маврите и затова е най-твърдата, решителна и безкомпромисна в отвоюването на национална независимост на испанците.

Испанската благородническа каста излъчва предани на върховния сюзерен рицари, които служат със забележителна вярност за укрепването на авторитета и държавата му. През ХVІ век в Испания, както и в другите западни страни, се извършват радикални промени в манталитета и порядките на ръководещата в обществения живот потомствена аристокрация. Както вече отбелязахме предишните седем века в историята на тази страна преминават в борба за освобождаването на Пиринейския полуостров от нашествениците маври.

Елитната кастилска аристократична прислойка си остава лоялна към испанските крале, независимо от чуждоземния им династичен произход. Тя е по-късно еднакво всеотдайна във феодалните си ангажименти както към императора Карл V, така и към сина му Филип ІІ, изключително благоразумен в използването на владателската си мощ. Синът осъществява “испанизацията” на кралския антураж като подменя постепенно вярната благородническа свита на бащата /Императорът/ с предани местни аристократи.

Истина е, че през периода 1550 - 1600 година данъците в Кастилия се увеличават тройно, така че в края на ХVІ век в кралската хазна влизат общо 3 700 милиона мараведи. Малко преди да напусне Испания през 1543 година императорът Карл V поръчва на сина си Филип ІІ: “ Тъй като финансовите въпроси са най-важните и най-сериозните за държавата отдавайте им най-голямо внимание!”

Редица историци упоменават факта, че след края на Реконквистата в Испания, по-рано от другите страни в Западна Европа, възникват предпоставки за учредяването на силна кралска власт. “Четвърт век след съдбоносната 1492 година - по силата на кралски бракове и династични наследствени закони - в Испания започва епохата на Хабсбургите - припомня известният наш испанист Тодор Нейков. - Първият от тях Карл І /1517-1556/, / известен повече като Карл V, защото през 1519 година той е избран и за германски император/, макар и внук на Изабела Кастилска е приет в Испания като чужденец. Като Хабсбург и германски император той подчинява испанските интереси на династически и имперски цели. Карл V, който се наричал император на Европа и на Америка, крал-самодържец на страната, в която слънцето не залязва, пръска стичащите се от Новия свят богатства в начинания, чужди на испанския народ - войни срещу протестантските князе в Германия, срещу Франция, за господство в Италия, срещу бунтовна Фландрия, за експанзия в Северна Африка…

Изборът на Карл V за Император на Испания, Германия, Фландрия и Австрия /1519/ е финансово осигурен от мъгъщите тогава банкерски фамилии Фугер и Велцер както и от различни флорентински и генуезки банкови сдружения, които успяват да съберат 850 000 форинта, равняващи се на 1 200 килограма чисто злато. Не бива, разбира се, да се подценява харизматичното излъчване на този владетел като крал на Испания, което той утвърждава след като придобива императорската корона. Карл V като император се обгражда със способни и предприемчиви съветници, които му помагат да увеличи бързо финансовата си мощ. Империята укрепва благодарение на разработването на вече съществуващите мини в Тирол, Каринтия, Бохемия и Унгария и на постъпващите от отвъдатлантическите й владения несметни богатства. Все пак Императорът удържа с много упорство на сепаратистките амбиции на някои периферни иберийски области, а административните му служби са сериозно затруднени от огромните, трудно преодолими бързо през онова време, растояния между подвластните му провинции.

Главното усилие на Карл V е да защитава владенията си от набезите на французите, турците и протестантските князе. В началото на царуването си той е непопулярен като владетел,1 тъй като е получил образование в чужбина, обградил се е с неизвестни за испанците фламандски съветници, следва широкомащабна европейска политическа стратегия. Така странният крал предзизвиква бунта на Комунеросите /Comuneros / през 1520-1521 година. Въпреки всичко той скоро успява да спечели доверието на поданиците си, макар че води много войни / превзема Тунис, навлиза в Алжир, атакува Мюлберг/ и е често и продължително време извън Испания. Той наследява от дедите си тяхните съкровени идеали: обединението на католическия свят, създаването на една силна империя, завладяването на нови колонии. През 1519-1521 година испанският конквистадор Кортес завладява Мексико, а по-късно, през периода 1531-1533 година, Пизаро завоюва Перу. В много от дръзките си начинания Карл V е подкрепян от Ордена на йезуитите, основан през 1540 година от Игнаций Лойола. През 1556 година Карл V абдикира в полза на сина си Филип ІІ и завещава германските владения на брат си, който е трябвало да стане Император под името Фердинанд І. Докато бащата води динамичен номадски живот, синът предпочита уседналото живуркане. Докато Карл V се внисва в съзнанието на ишспанцинте като кралят-воин, те запомнят Филип ІІ като краля-бюрократ. Той предпочита да управлява страната си от двореца Е с к о р и а л, издигнат в чест на победата на испанската войска над французите при Сен Куентен през 1557 година, приличащ на укрепена монашеска обител.

Филип ІІ управлява една безбрежна империя, в която “слънцето никога не захожда” и печели бързо обичта на поданиците си. През 1580 година той завладява Португалия и присъединява към испанската корона всичкитей колониални владения. Така разрастналата се неимоверно империя става постоянен обект на атаките на нидерландците и англичаните, които не изоставят претенциите си да владеят морските пътища. Не утихва и врашждебността на покорените португалци срещу испаския крал.

Царуването на Филип ІІ е белязано от укрепването на авторитета на монашеските ордени и появата на велики религиозни мистици като Франческо Борджия, Хуан дела Крус и сестра Тереза от Акуила, които ревностно се посвещават на католицизма и всеотдайно го защитават. Популярността на Филип ІІ нараства след двете големи морски битки: след век на непрекъснати завоевания Отоманската империяя е спряна в експанзията й на запад от Хуан Австрийски, полубрат на Филип ІІ, с битката при Лепанто /1571/; за да накаже англичаните заради нашествието им в Нидерландия Филип ІІ мобилизира Непобедимата армада /130 кораба и 30 000 души екипаж/, за да разгроми английска флота, но търпи поражение през 1588 година. Наистина поражението през 1588 година, когато е разгромена Великата испанска армада разполагаща със 130 кораба с обща вместимост 60 000 тона, на които били монтирани 2 400 оръдия и се обслужвали от 30 000 души, екипаж и въоръжени бойци, отзвучава като сериозен национален провал в съзнанието на испанската благородническа класа. Тази амбициозна имперска политика изчерпва бързо залежите на златните и сребърни мини в Америка и предизвиква няколко банкрута на кралската хазна след 1575 година. Религията и Църквата през Златния век: В края на Средновековието испанските рицари се прочуват с ревностното си религиозно усърдие в охраняването на чистотата на католическата вяра. “Борбата срещу маврите, която се водела под знака на религията, пробудила в Испания фанатизъм в такива крайни форми, какъвто не познавали нито Италия, нито Франция - пише Алпатов. - В Испания вилнеела Инквизицията, църквата проявявала особена жестокост към еретиците, а кладите, на които ги изгаряли, тъй нареченото а у т о д а ф е, станали обикновено явление. Тук господствувало буквалното съблюдаване на писаното слово, на църковния ритуал.”/стр.215/.

Владетелската двойка Изабела Кастилска и Фердинанд Арагонски полага много усилия за възтановяването на материалните и духовните щети, които арабските нашественици са нанесли върху икономиката и морала на испанците. “Изабела Кастилска се стреми на всяка цена да осъществи или по-скоро да укрепи създаденото набързо и доста формално религиозно единство, защото в него вижда единствената здрава спойка и основа на обединената вече териториално държава - пише Тодор Нейков. - За целта тя си служи с Инквизицията, въведена в страната през 1480 година и превърната много скоро в послушно оръдие на кралската власт. Инквизицията вилнне именно срещу лъжепокръстените маври и евреи, както и срещу католици, обвинени в еретични изяви.

Така се идва до 31 март 1492 година, когато срещу евреите се взема още по-крайна мярка. Около 160 000 от тях са изгонени от Испания.” /стр.8 /.

Известният наш испанист свидетелствува, че “през ХVІ век в Испания е имало 12 000 манастири с около 200 000 монаси и монахини” и добавя: “В Испания Новото време се сблъсква с най-добре организирана съпротива. Кралската власт, устремена фанатично към създаване и укрепване на монолитно единство - териториално, политическо, народностно и религиозно, облегната на безпощадната Инквизиция, жестоко се справя с опитите на смели испанци като Валдес /?/ и Сервет/?/ да се реформира испанската католическа църква, опълчва се срещу проникването на еразмизма и на всякакви хуманистични веяния. Инквизицията през 1535 година забранява официално разпространението на Еразмовите произведения и всякакви прояви на негови съмишленици в страната, а по-късно Филип ІІ взема мерки за осуетяване на всякакви протестантски прониквания.

Срещу всяка проява на новия ренесансов дух се издигат решенията на Трентския събор/?/, организираната сила на Църквата, контрареформаторската политика на исдпанските крале. Но въпреки привидното тържество на мракобесието, въпреки наложената духовна блокада развитието не спира.”/стр.12/.

Науките и изкуствата през Златния век: “Фанатизмът на католическата църква не смогнал да попречи на проникването на хуманизма в Испания, но църквата дала своеобразен отпечатък на тоя хуманизъм - отбелязва руският изкуствовед Алпатов. - …В испанския хуманизъм по-силно и дори по-рано, отколкото в другите страни, се развил духът на съмнението. На съмнение се подлагало абсолютно всичко, включително и съществуването на реалния свят. В това отношение особено се отличил Франциско Санчес /?/, на когото принадлежат думите “Quod nihil scitur” /”Нищо не е възможно да се знае”/ - кратка формула на целия испански скептицизъм.” /стр.215/.

“Богатото въображение не било присъщо само на испанците, но при никой друг народ в Европа по време на Ренесанса то не е играло такава голяма роля, както в Испания - твърди Михаил Алпатов. - Буйното въображение на испанци като Игнаций от Лойола /?/ се съчетавало с готовност за действие. Не случайно генуезецът Колумб, на когото в родния му град не вярвали, успял само в Испания да се заеме с реализирането на дръзките си мечти за нов път към Индия.”/стр.216/.

“Никъде другаде не е изразено така осезателно както у испанските религиозни мислители тяхното чувство за близостта на човека с тайнствената озаряваща го сила - констатира Алпатов. - Църквата преследвала Света Тереза /?/, защото виждала грях в това, пред лицето на земния свят да се провъзгласява целия живот за изпълнен със светост…Движението на мистиците получило неимоверно широко разпространение в Испания през ХVІ век. Испанската мистика оказала влияние и върху изкуството: понякога тя вдъхновявала художниците, но и често ги отклонявала от художественото творчество.” /стр.216/.

“Мавританското изкуство станало една от основите на испанската школа - пише Алпатов. - Мавританските дворци, архитектурни декорации и керамика привличали внимание с художественото си съвършенство…Не само отделни мотиви на мавританското изкуство, самият негов дух преминал в испанското изкуство. Отношението на мавританските художници към света като към нещо привидно, мимолетно ярко и пъстроцветно привличало испанските художници, въпреки че за да изразят това светоусещане, те използували други художествени средства, различни от мавританските.” /стр.216 - 217/.

“В нито една друга европейска страна романският стил не е изразен с такива наивно груби и същевременно художествено ярки образиу както в стенописите и олтарниците на Каталония - твърди Алпатов. - Тук могат да се видят тежки, едроглави фигури с огромни облещени очи и строго симетрични композиции, затворени в сложни обрамчвания; в страничните полета се представят цели разкази, особено в сцените от Страстите Христови или от мъченичествата на светци. Тази романска живопис на Испания…поразява с ярката жизненостп на образите си, а понякога и с отблъскващата си проза.” /стр.217/.

“Влиянието на Италия в живопистта на Испания се засилило особено много през ХVІ век; - отбелязва Алпатов - появяването на най-хубавите платна на Тициан в кралския дворец не могло да не даде своето отражение. През този век при испанския двор работели италиански майстори; много испански художници отивали в Италия да се учат и да усъвършенствуват майсторството си.” /стр.218/.

“През ХV и ХVІ век повечето испански катедрали били украсявани с резбени дървени олтарници /retablos/ - свидетелствува Алпатов. - По онова време олтарите с дърворезба били разпространени и в Германия, но немските резбари се задоволявали с няколко фигури или сцени, които са ясно различими и отдалеч. В Испания олтарникът обикновено е огромна, висока стена, разчленена на мънички полета. Полетата са отделени едно от друго с готически или класически колонки, украсени с фигури. В тях са изобразени сцени от Светото писание, изпълнени с жизненост и движение; всичко е разказано нагледно и подробно, с много страст и изразителност…Испанските резбари, които украсяват християнския олтар, се оказват пленници на философията, проповядвана от хората на Изтока.” /стр.219 - 220/.

“Дворецът Ескориал, творба на архитектите Хуан де Толедо и Хуан де Ерера, бил построен далеч от кралската резиденция в Мадрид, както малко по-късно, далеч от Париж, бил построен и двореца във Версай - съобщава Алпатов. - Ескориал трябвало да бъде едновременно дворец, гробница и манастир, гигантски паметник на испанския абсолютизъм. В целия строеж има нещо утопично: в Европа от ХVІ век нямало друга такава колосална постройка; дори лондонският дворец Уайтхол на Иниго Джоунс е останал незавършен. Само испанската монархия с нейните големи претенции и огромни средства, които тя безгрижно пилеела, е могла да осъществи такава задача. Стойността на Ескориал се изчислява на около сто милиона златни рубли. Размерите му достигат басносровни цифри: само дължината на коридорите му е около 16 километра.” /стр.221/.

През 1577 година в Толедо се появил младия грък Доменико Теотокопули, който влиза в историята на испанската живопис с името Е л Гр е к о /Гъркът/ 1541 - 1614/. Алпотов припомня, че той, след като овладява живописното майсторство в Рим, “попада в Испания заедно с много други италиански майстори…,където неговото самобитно ярко дарование било оценено по достойнство”. “Толедо става негова втора родина. Съвременниците му възторжено го наричали философ.” /стр.223/.

Този именит ренесансов живописец пренася в Испания традициите на италианския маниеризъм като придава особена острота на формите му. По-известните му платна са “Разсъбличане на Христос”, “Съновидението на Филип ІІ”, “Погребението на граф Оргас” и “Лаокоон”.

Алпатов акцентира с основание върху най-важната особеност на живописния стил на Ел Греко: “При изображението на човешкото тяло той закономерно достига до деформация на органичната форма. Той източва фигурите в дължина. Струва ни се, че художникът е видял всичко в изпъкнало огледало. Това обаче не се дължи на незачитане на натурата. Греко прекрасно предава строежа на човешкото тяло, размчестването на пропорциите има само за цел да засили визуалното впечатление и да онагледи израстването на телата…

Той е едни от най-добрите портретисти на Испания от втората половина на ХVІ век - твърди известният руски изкуствовед. - Никой друг не е пресъздал като него в платната си образа на испанските идалго и духовници с техните широко разтворени, сякаш невиждащи очи и с отпечатъка на морна бледина върху издължените лица, които често изглеждат като вкаменени и все пак сякаш са разяждани от някакъв вътрешен огън…Неизменно вдигнатите прочувствено към небето и блестящи от сълзи очи на неговите светци в многобройните му олтарни картини понякога пораждат впечатление за непоносим фалш и противна фалшивост. Пресиленото изопачаване на формите и екзалтираната възбуда на образите му са черти, които предизвестяват някои от проявите на съвременния експресионизъм.”/стр.225 - 227/.

В края на Златния век в Испания се появяват първите творби на “безспорно най-великия от всички испански живописци”/Алпатов/ Диего В е л а с к е с де Силва /1599 - 1660/. Роденият в Севиля живописец постига първите си успехи в родния си град, които “дължал, според Алпатов, на испанските караважисти”. По-известните му композиции са “Непорочното зачатие”, “Бакхус”, “Ковачницата на Вулкан”, “Предаването на Бреда” /известна още като “Las Lanzas”/Копията/, “Менините” /Las Meninas/ и “Предачките” /Las Hilanderas/. От впечатляващата му поредица портрети изкуствоведите открояват “Филип ІV”, “Идиот от Кория”, “Инокентий Х”

“Още ранните произведения на Веласкес се отличават с ярките си и правдиви образи - твърди известният руски изкуствовед. - Той се увличал от обичаната в Испания тъй наречена “кухненска живопис” /bodegones/. Възможно е да е имал постоянни модели, старци, жени, момчета и малък брой предмети - глинени съдини, кошници, кани и чаши; от тях съставял своите натюрморти и битови сцени. В картините му има малко пространство, но предметите са ясно моделирани…Той изхвърля от палитрата кафявите и черните бои; живопеста му става прозрачна, сребриста. Предметите са облъхнати от светлина и въздух, багрите искрят, възпламеняват се една друга, раждат отблясъци и се съчетават в дивна хармония. Може да се каже, че никога дотогава човешкото око не е достигало до такава остра чувствителност към повърхността на предметите, към многоцветното покривало на света… …В портретите на Веласкес няма нито лекомислено празно изящество от портретите на Ван Дайк, нито страстността на Греко. Веласкес ни довежда съвсем близо до моделите си, никога не ги ласкае и отведнъж улавя най-характерното в лицето, в погледа и мимиката. Неговите хора са по-сложни, отколкото изглеждат на портрета; долавяме богатия им вътрешен живот и вес пак те не издават чувствата си нито с поглед, нито с жест и подтискат страстта в себе си като слабост. Церемониалната сдържаност само засилва израза на вътрешна сила…В портретите на Веласкес винаги се изтъква вътрешното достойнство на човешката личност, което художникът долавя със спокоен, ясен и непомрачен от предубеждения поглед. Веласкес тутакси улавя характерното у модела си; това първо впечатление той се стреми да скрепи в пълната му сила и в завършения портрет…Всеки портрет на Веласкес е изпълнен в свой особен маниер, има свой живописен език.” /234 - 239/.

Ренесанс в Англия

Англия през ХV - ХVІ век - исторически преглед:

Пораженията, които Англия понася от външни врагове, довеждат до ожесточена гражданска война в тази страна - Войната между Бялата и Червената роза, в която се сблъскват две потомствени благороднически фамилии, Ланкъстърите и Йорките. В родовия герб на Ланкастърите отличителния хералдически знак е бялата роза, а на герба на Йорките е изработена като символен знак на династичните им амбиции червена роза. В края на този изтощителен за Англия вътрешен военен конфликт короната увенчава последния представител на Ланкъстърите, Хенри Тюдор, който побеждава Ричард ІІІ /Ричард от Глочестър/ в битка при Бозуърт /1485/. Хенрии от фамилията на Тюдорите е провъзгласен за английски крал като Хенри VІІ. Женитбата му с дъщерята на Едуард ІV от рода на Йорките бележи края на Войната между Бялата и Червената роза. Англиканската Реформация е подготвена, наложена и възстановявана три пъти под покровителството на английската династична фамилия на Тюдорите. Тя е дело на могъщите и предприемчиви английски крале от тази династия, които са обладани от ревностното желание да подчинят религиозния живот в страната на държавата. Те си правят трезвата равносметка, че кралството им трудно ще се стабилизира, ако не се изкорени бързо нарастващото духовно влияние на Римокатолическата църква върху населението на Британските острови.

Синът на Хенри VІІ Тюдор Хенри VІІІ (1509-1547) въстановява авторитета на кралската институция в Англия и укрепва феодалната монархия. Той се държи като пълновластен /абсолютен/ господар пред потомствените благородници и пред висшия клир на Църквата. Притежава пъргав политически усет, благодарение на който успява да стабилизира парламентарните институции в страната. През 1527 година крал Хенри VІІІ, който се обявява срещу Реформацията на Лутер, иска от Папата да отмени брака му с Катерина Арагонска , леля на немския император Карл V, за да се ожени за придворната дама Ана Болейн. Самоувереният Тюдор не получава разрешение за развод от Папата, който го отлъчва от Църквата си/1534/ след като той е заживял като съпруг с Ана. През 1534 година той скъсва с Римокатолическата църква и се обявява за глава на местната Англиканска църква с тъй наречения Акт на превъзходство. С него юридическите правомощия на Папата над Английската църква се отменят: кралят става “Върховен повелител над земята на Англия”; той си приписва правото да избира по своя воля църковните епископи за енориите в държавата му. Тези разпоредби на Хенри VІІІ не срещат сериозна, масова съпротива. Двамата последователи на Еразъм Ротердамски, бившият канцлер Томас Мор и епископът Фишър, които му се противопоставят, са обезглавени.

Земите на манастирите са конфискувани в полза на монарха, който за да укрепи авторитета на Короната ги раздава на поддържащата религиозната Реформация поземлена аристокрация. В издадения през 1536 година в Англия сборник с конфесионални правила/”Десет члена”/ е явен стемежа, вероятно продиктуван от външнополитически съображения, на Англиканската църква да се сближи с догматичните постановки на Лутеранската църква. Кралят издава разпоредба всяка английска църква да се снабди с екземпляр от преведената на английски език Библия. Връщане към строгата теологическа наука се демонстрира в следващия конфесионален сборник “Шест члена”/1539/, в който се поддържа догмата за Транссубстанциацията /превръщането на хляба и виното в плътта и кръвта на Христос/, отрича се Причестяването като задължителен обряд, забранява се брака за проповедниците, запазват се месите за имотните семейства и “изповедите на ухо”.

През 1543 година в Англия се появява “Кралската книга” Хенри VІІІ се декларира противник на протестантското вероизповедание и обявява, че като набожен човек и посветен в теологическата наука владетел никога не си е позволявал да отрича католическата вяра. Той определя англиканството си като стремеж към независеща от Рим, самостоятелна, Английска църква, която да укрепва националното самочувствие на поданиците му. Противоречивите разпоредби и декларации на самоуверения Тюдор разочароват както вярващото паство, останало лоялно на Римокатолическата църква, така и възприелите Евангелието като най-авторитетната Света книга богомолци.

В Англия, както в повечето протестантски държави, се извършва масово конфискация на земите на западащите сеньори в полза на бързо разрастващите се монашески ордени, които разпространяват догматиката на реформираната църква. Кралят ги покровителства, тъй като пропагандираната от тях секуларизация на Църквата обогатява държавата. В хазната на държавата постъпват значителни дарения от приелите протестанството представители на придворната и висшата аристокрация. По време на управлението на Хенри VІІІ в държавната съкровищница на Англия влизат от подобни, вдъхновени от учението на Реформираната църква, благотворителни щедрости 1 500 000 лири.

Идеите на Реформацията проникват в Англия по време на царуването на сина на Хенри VІІІ Тюдор Едуард VІ (1547-1553), който покровителства издаването на Молитвеник за всички /Book of Common Prayer/. Двамата “лорд протектори”/наставници/ на невръстния наследник на крал Хенри VІІІ Едуард VІ възстановяват един по-твърд протестантизъм в страната. Съмърсет, поддръжник на умереното лутеранство, е по-толерантен към католиците, смекчава наказанията срещу еретиците и се разпорежда за разпространяването на нова Богослужебна книга/Prayer book/, в която са запазени основните моменти на традиционната меса. Граф Уоруик сваля и заповяда да екзекутират Съмърсет. Той допринася много за сближаването на английското протестанство с калвинизма. В Англия по времето на Едуард VІ се възприема нов конфесионален сборник, озаглавен “Четиридесет и два члена”, който много сходен със сборника издаден от теолозите калвинисти в Швейцария по това време. През същия период Парламентът гласува за “изгарянето” на старите богослужебни книги и за премахването на изображенията и статуите от английските църкви.

Католическата реакция се развихря в страната по време на управлението на Мария Тюдор (1553-1558), в края на което англичаните отново се приобщават към Католическата църква. По време на управлението на тази ревностна католичка кралство Англия се сближава отново с Римокатолическата църква. Кралицата подлага на ожесточено преследване изповядващите протестантизма и с основание си спечелва прозвището Кървавата Мария. Репресиите срещу протестантите през периода на нейното управление допринасят за вкореняването сред английския народ на радикални антипапистки настроения. По-късно англиканската църква признава за мъченици 280 жертви на фанатичния религиозен терор, въведен в страната от Кървавата Мария.

Елизабетинската епоха - исторически преглед: Дъщерята на крал Хенри VІІІ Елизабета І (1558-1603) / Гринуич 1533 - Ричмънд 1603/ споделя антипапистките настроения на своя народ, съдейства за консолидирането на Англиканската църква и постепенно я подчинява на държавните интереси. По време на продължителното й управление се възстановява юридическата мощ на Акта на превъзходство и се издава Акта за уеднаквяване на вероизповеданието - Молитвеникът за всички става задължителна богослужебна норма за цялото паство в Англия /1559/. Всички вярващи в страната се изповядват като съблюдават своеобразния църковен устав Тридесет и деветте члена/1563/. Тези строги мерки за съхраняване на чистотата на англиканското вероизповедание не успяват да възпрепятстват проникването на Острова на калвинизма и най-вече пуританизма, който през средата на ХVІІ век ще се вгради здраво в религиозния живот на Англия.

На 25 януари 1533 година Хенри VІІІ, без да е получил от папата анулиране на брака му с първата му жена, Катерина от Арагон, обзет от желанието да придобие мъжко чедо за наследник, се оженва набързо за Ан Болейн. Малко преди деветия месец след венчавката им, на 7 септември същата година Ан ражда дете. За голямо разочарование на Хенри VІІІ новороденото се оказва момиче. За да докажи че бебето е негова законна дъщеря, от кралско потекло, бащата го кръщава с името на много кралици и кралски дъщери - Е л и з а б е т а.

Детството на Елизабета е белязано от драма. През 1536 година майка й става жертва на интригите на една група влиятелни царедворци, обвързани с испанците, предвождани от канцлера Томас Кромуел. Без доказателства Ана Болейн е осъдена като прелюбодейка и кръвосмесителка и е екзекутирана на 19 май 1536 година. Два дни преди това Елизабета е обявена за незаконородено дете на краля на Англия. След важни сътресения в кралския двор тя все пак е приобщена към него и през септември 1544 година с Акта за наследството тя е посочена на трето място, след полубрата си Едуард /син на Хенри VІІІ и третата му жена, Джейн Сеймур/ и полусестра си Мери.

Получила протестантско възпитание Елизабет получава блестящо образование благодарение на двама бележити английски учени-хуманисти, завършили в Кеймбридж - Уйлям Гриндейл и Роджър Ашъм. Жизнерадостна и интелигентна тя говори свободно френски, италиански и испански и по време на царуването си изучава усърдно древните езици - старогръцкия и латинския.

Елизабета не играе никаква роля през краткия период на управление на Едуард VІ /1547 - 1553/ и не участвува в държавния преврат, организиран от Джон Дъдли, херцог на Нортъмбърленд, благодарение на който на престола се възкачва неговата доведена дъщеря Джейн Грей, управлявала Англия като кралица само тринадесет дни през юли 1553 година.

Взаимоотношенията на Елизабета с Мери Тюдор все повече се обтягат и изпълват с напрежение. Кралицата и католическата партия не изпитват никакво доверие към Елизабета, която като протестантка, според тях, представлява потенциална политическа опасност за държавата.

По-голямата част от петте години на царуването на нейната полусестра /1553-1558/ Елизабета прекарва далеч от двора, избягва всякакви поводи, които биха я подвели да прояви враждебност към управляващата кралица. Все пак тя си остава подозрителна за католическата партия и е била затворена в Лондонската кула от март до май 1554 година, след провала на бунта, вдигнат от Томас Уайт, срещу проектирания брак между Мери и Филип ІІ Испански. Не се повдига никакво обвинение срещу Елизабета, но е явно, че целта на бунта е да я възцарят на трона. Това обстоятелство увеличава омразата на полусестра й Мери към нея и Елизабета остава близо две години затворена в замъка си Хетфийлд Хауз. То поражда у нея страх за собствения й живот и я бележи дълбоко. Въпреки всичко тя успява, благодарение на усета си за сложността на политическата ситуация, да си запази подкрепата на английските протестанти, без да даде повод на Мери Тюдор да я лиши от наследство. След смъртта на Мери /17 ноември 1558 година/ Елизабета е провъзгласена, без да се развихри някаква съпротива срещу нея, за кралица на Англия.

Една от най-големите трудности, с които трябва да се справи в началото на управлението си Елизабета І, е да бъде едновременно жена, неомъжена самотница и кралица. Противоречието между ролята на жената - да се подчинява, и ролята на монарха - да управлява, е до такава степен явно, че много от съвременниците й смятат, управлението на жена, при това самотна, е противоестествено и може само да навреди на престижа на английската монархия.

Но дали Елизабета І би могла да се омъжи? Обвързването на жената Елизабета с някой от поданиците й представлява двойно неудобство за нея: първо, да учреди неудачен брак, второ, да съживи споровете между фракциите, които бележат края на царуването на Едуард VІ и довеждат до узурпирането на трона от Джейн Грей. Женидбата с чуждестранен владетел би била също рискована и опасна, тъй като би пробудила остри ксенофобски реакции в Англия и би въвела Англия в система от съюзи, които тя не би могла подкрепя изцяло и безрезервно.

Така женитбата се превръща за нея в политически и дипломатически коз, с който тя ще си служи много гъвкаво под натиска на членовете на Кралския съвет, ще предвижда и обещава да се омъжи за някой поданик или чужденец, но в края ще се измъква от всякакъв опасен за страната й брачен ангажимент. От многобройните й претенденти само двама задържат по-продължително време вниманието й: от 1560 до 1561 година Робърт Дъдли и от 1572 до 1582 година Еркюл /назоваван Франсоа/, херцог отначало на Алансон, а после на Анжу, брат на френския крал Анри ІІІ. Неомъжването на Елизабета оставя открит въпроса за наследяването на английската корона. Кралицата непрекъснато отказва да посочи наследник и така още повече укрепва властта си - съзнателно поддържаната от нея несигурност създава у благородническия й кръг впечатлението, че е възможен всякакъв избор на крал от тяхната среда.

Елизабета полага много усилия за да поддържа у поданиците си мита, че тя е необикновена жена. Като оповестява девствеността си тя се поставя над нормалните жени и се представя като близка до Христос, като годеница на всички. Като подчертава женствеността си тя внушава, че е кралица по Божията воля и може да лекува с докосване заболелите от живеница /скрофули/ в кралството й. Като кралица тя държи да е почитана като майка на всички свои поданици. Благодарение на една изкустно направлявана пропаганда Елизабета успява да внедри този благоприятен трилик имиж в съзнанието на тогавашните англичани.

Така Елизабета се оказва първият английски монарх, който успява приживе да стане обект на ревностна култова почит. Всяко нейно появяване пред публика е обкръжено с бляскави почести и със сложен церемониал, в който преобладат показния лукс, уместно съчетаните символи и алигории, изкустно провежданата глорификация и идеализация.

През 1576 година денят на ръкополагането й за кралица е обявен за официален празник. През 1590 година се тиражира портрета й като кралица, на който тя е представена като млада, излъчваща великолепие и загадъчност, жена. Поетите на нейното време й посвещават безброй балди, памфлети и поеми, в които я назовават с благозвучните имена Елиза, Глориана, Астрея и т.н. В църковни проповеди се възхваляват добродетелите и обичта й, с които тя непрестанно обединява и сплотява поданиците си. Всички изкуства със съответните им изобразителни техники са подчинени на устрема да се разгласява мъдрата управленска стратегия на Кралицата-майка на всички.

Елизабета се възцарява на трона на Англия в атмосфера на почти всеобщо национално ликуване. Всички поданици я посрещат като владетелка въплъщаваща нова ера и надеждата за по-добър живот, макар че би било неточно да се твърди, че тя поема страната в състояние на хаос, съсипана от мизерия и бедствия. Но Елизабета успява да се възползва от натрупаните недовоства и омрази срещу Мери Тюдор и да създаде впечатлението, че тя се възкачва на престола за да възстанови мира, благоденствието и праведната религия. Във вътрешната политика тя успява да постигне своите цели - успокоява религиозните вражди и налага твърдото си ръководство в Кралския съвет.

Елизабета І няма никакво намерение да охранява католическото вероизповедание, но се е налагало да се съобразява с една консервативна Камара на лордовете. Кралицата отказва да я провъзгласят за Глава на Английската църква и приема по-малко смущаващото название Върховен настоятел През 1559 година в Английския парламент са гласувани два важни законодателни текста, с които се търси компромисно разрешение на изотстящия се конфликт между протестанти и католици в страната. Кралицата е принудена да ги потвърди под натиска на лордовете католици: с Акта за превъзходство тя е обявена за върховен повелител на Църквата /но не нейна глава/, а с Молитвеника за всички от 1552 година, съчинен в калвинистки дух, се запазват организацията и ритуалите на Католическата църква. На този компромис получава поддръжката на преобладаващата част от духовенството, тъй като обезсилва войственото усърдие на ревностните католици. Елизабета І доказва впечатляваща гъвкавост при привеждането в действие на двата важни законодателни акта.

Още през 1534 година са влезли в сила извънредно строги антикатолически закони. Кралицата среща постоянно съпротивата на висшия клир. През 1563 година епископите приемат нов конфесионален сборник “Тридесет и девет члена”, който става задължителен за всички свещенослужители в Англия и остава валиден до наши дни. Макар че се запазва в основни линии католическия култ, в много членове от този сборник се усеща влиянието на калвинизма. Евангелието се възприема като основа на вярата, Тайната вечеря се признава за реално, но духовно, общение с Христос, а вярата се схваща като единствено оправдание на самата себе си.

За да наложи волята си в Кралския съвет кралицата освобождава две трети от членовете му и ги подменя с верни на каузата й нейни хора. Тя избира за свой Държавен секретар и Главен съветник сър Уйлюм Сесил, който ще й служи вярно през периода 1558 - 1572 година. През 1571 година той получава титлата лорд Бъргли. Правителството на Елизабета І се гради върху относително стеснена политическа поддръжка, тъй като от него са изключени преднамерено изповядващите католическата вяра влиятелни потомствени благородници. През първите години на царуването й решенията му не са минирани от вътрешни конфликти, защото членовете му са сплотени от верността им към Кралицата. Единението става възможно тъй като само шест или седем от неговите деветнадесет постоянни члена се явяват на заседанията. Към това би трябвало да добавим, че по-голямата част от заседаващите в Кралския съвет са близки роднини / Лаймчестър, Уоруик, Сидни и Съсекс; Уолсингъм и Майлдмей; Сесил и Бейкън/.

Във външната политика Илизабета І успява да сключи през април 1559 година мирен договор с французите в Като Камбрези и същевременвно да запази добри дипломатически контакти с Испания на Филип ІІ. След отлъчването й от Папата през 1570 година Елизабета І се оказва изолирана от общността на могъщите и влиятелни европейски монарси. Но тя успява да укрепи авторитета си сред поданиците след като английската флота, предвождана от прославени бивши корсари, спечелва няколко морски битки с испанците, след като сър Френсис Дрейк успява да осъществи обиколка на света /1577 - 1580/, след като се започва колонизирането на Америка /през 1584 година е завладяна Вирджиния/.

Благодарение на бързия икономически растеж и бурното нарастване на населението, на поражението на Непобедимата армада през август 1588 година Англия и възвръща престижа като порцъфтяваща монархия сред европейските държави.

Междувременно започва да се оспорва приноса на Кралицата в преобразяването на Англия. В действителност Елизабета е била считана за консервативна владетелка и прекалено колеблива във вземането на важни за държавата решения. През 1558 година верската й сдържаност възмущава протестантските епископи, които се амбицират да наложат на Кралицата да одобри през 1563 година твърде калвинистките по дух Тридесет и девет члена. Колебанията на Елизабета І преди утвърждаването им, неосъществените й проекти за брак с Дъдли, а след това с Алансон подхранват чак до 1580 година слуховете за реставрация на католицизма в островното кралство.

Елизабета І като че ли няма изградена стратегия в областта на външната политика. Кралицата просто държи да запази две пристанища за англичаните на европейския бряг на Ламанша / Кале или Хавър/ и да се пази от пряка намеса в някой международен конфликт през периода 1560 - 1580 година. Когато заплахата от Шотландия се възобновява през юни 1559 година, след като Франсоа ІІ, съпругът на Мери Стюарт, регентка на Шотландия и католическа претендентка за трона на Англия, възхожда на престола на Франция, Елизабета І изпраща д явно нежелание английски войници да подкрепят въстанието на шотландските протестанти. Тя поддържа без реална убеденост простестантската партия във Франция през периода 1562 - 1564 година /вследствие на което Англия изгубва окончателно Кале/. Тя търси прекалено дълго време възможност да сключи съглашение с Филип ІІ. Когато през 1585 година тя е принудена да изпрати войска в Нидерландия срещу местните католици, поддържащи Испания, тя издава райна заповед, с която забранява на херцога от Лайчестър на предприема каквато и да било офанзива. Отношението на Елизабета І към съперницата й Мери Стюарт отразява най-добре характерната й нерешителност. След провала й в Шотландия Мери намира убежище в Англия през 1568 година. Тя остава в продължение на деветнадесет години английска пленница и въпреки многобройните заговори и бунтове в защита на католичката Мери Стюарт /1569, 1571, 1583, 1586, 1587/, Елизабета не се осмелява да я лиши от наследствените й права и се налага Кралският съвет да застави Кралицата да постанови екзекуцията й /8 февруари 1587 година/.

В действителност Елизабета І охранява особено ревностно трона си и напълно осъзнава ранга и прерогативите си, особено след отлъчването й от Римокатолическата църква. В този смисъл колебанието й да подкрепи бунтовниците, дори когато те са протестанти, би могло да се обясни с принципния й отказ да подкрепя каквото и да било движение оспорващо авторитета на монарха.

Последните петнадесет години от царуването на Елизабета І са белязани от бързо прогресиращото отчуждаване на Кралицата от поданиците й. Редица икономически и политически фактори обуславят влошаването на отношенията им. Наистина икономическият растеж продължава докъм 1592-1593 година, но изключително слабите реколти през периода 1594 - 1597 година довеждат до поскъпване на живота, до спад на производството и раждаемостта. През 1572 и 1576 година се издават много сурови закони срещу скитниците и бедняците, за да се облекчи натрупващото се в обществото социално напрежение. Но те настройват враждебно общността на селяните спрямо върховната владетелка в кралството. Множеството военни експедиции на английската армия на Континента /в Обединените провинции, Франция и Испания/ и в Ирландия, по-голямата част от които се провалят, задълбочават враждебността на поданиците към Елизабета І, тъй като предизвикват увеличавания на данъците / през 1593, 1598 и 1603 година/.

Елизабета І създава впечатлението, че вече не успява да овладее натрупващите враждебни настроения, демонстрирани все по-открито срещу нея в Кралския съвет. Тя съкращава броя на членовете му до десетина, които нямат солидна социална поддръжка. В Съвета взема надмощие родът на Сесил /сър Робърт, синът на Уйлям, става Държавен секретар през 1596 година/ и се обособява като влиятелна фракция. Изключените се групират около Робърт Девъроу, граф на Есекс и упорит ухажьор на Кралицата. Той организира съзъклятие срещу Елизабета І и е екзекутиран през 1601 година. Кралицата става все по-безцеремонна спрямо католиците и особено категорична срещу йезуитите през 80-те години на ХVІ век, но не успява да възпре бързо разпространяващиия се пуританизъм.

Въпреки всичко на прехода от ХVІ към ХVІІ век възходът на страната Англия продължава. Колониалната й експанзия бързо се разраства /сър Уолтър Ралей/, задлъжнялостта й към външните кредитори е незначителна . Сериозно е накърнен само имиджа на Кралицата, тъй като пропагандата възхваляваща величието й се оказва неефективна в променения социокултурен контекст, който се учредява в Англия в самото начало на ХVІІ век.

Остарялата Елизабета се затваря в кралските си покои и от 1602 година изцяло възлага организирането на наследяването й на сър Робърт Сесил. Когато умира на 24 март 1603 година, на английския престол възхожда Яков VІ Шотландски, син на Мери Тюдор, под името Яков І /1603 - 1625/. Естественият ред в кралството е възстановен. Побеждава династията на Тюдорите, но Елизабета І скоро бива идеализирана от разочарованите от управлението на Яков І и през следващите десетилетия се превръща в разширяваща въздействието си легенда.

Английската култура през Елизабетинската епоха: Може да се каже, че краят на управлениято на Елизабета І се превръща в Златен век за философията /Френсис Бейкън/, за театъра / Шекспир, Марлоу, Грийн, Чапман, Кид, Търнър/, за литературата и другите изкуства.

През 1516 година се появява футуристичния социално политически роман на Т о м а с М о р “Утопия”. Той е написан на латински език (De optimo reipublicae statu, deque nova insula Utopia) и се състоии от две части, втората от които е съчинена преди първата. Английският писател е явно вдъхновен от диалога “Републиката” на Платон, в който древногръцкият мислител пресъздава своята представа за идеално устроения полис.

Идеално уредената държава на Мор е разположена на измисления остров Утопия /тази гръцка дума означава “несъществуващо място”/. Управлява се от демократично избрано правителство, което се ръководи само от повелите на разума. На богатството и величието не се отдава никакво значение. Златото се възприема като обикновен метал, пари не се използват, няма частна собственост, благата и разпределението им се управляват от държавата. Трудът на остров Утопия е задължителен за всички, но дневната му продължителност е строго регламентирана. Никой не трябва дса работи повече от шест часа на ден, за да има свободно време да се образова и развива интелекта си.

Островът, представен от Мор като рай за учените и високообразовани хора, е управляван от аристократичната прислойка на всезнаещите ( litterati), но тя преднамерено е ограничила броя на интелектуалците, които са допуснати да обитават на него. Католическата религия е представена като изключително толерантна към другите вероизповедания. Основаваща се върху епикурейско стоическата представа за добродетелта и щастието социалната организация на “Утопия” разчита на отделното семейство и на задружния живот на фамилиите. Насърчават се скромното съществуване и общите трапези с най-необходимите ястия.

Някои от възприетите на остров Утопия нрави днес ни смущават: използването на робски труд, прибягването да услугите на наемници във време на война, прекалената самоувереност на управляващите и циничната политическа стратегия спрямо иноземците. Въпреки това в “Утопията”, се разобличават, често чрез иронията и хумора, злодеянията на извънмерното богатство и на големите икономически сдружения /монополите/, съзаклятието на богатите срещу бедните, тиранията на владетелите, насърчаващите човешките пороци институции и ритуали.

Днес футуристичният роман на Томас Мор се възприема като манифест на християнския хуманизъм, от който се вдъхновяват Русо, основателите на социализма, а много често и фанатизираните “бащи” на комунизма. За нас са важни представите на английския ренесансов мислител за взаимоотношенията между мисълта и действието, етиката и политиката, за механизмите, върху които се гради подтисничеството, за възможностите на човека да промени света, в който живее.

Ренесанс във Франция

Исторически преглед: Някои историци твърдят, че старата френска аристокрация, разорена от Стогодишната война, навлиза в “периода си на залез”. Техните твърдения са до голяма степен все още меродавни, къй като пораженията при Креси/1346/,1 в началото на продължителната война с английските нашественици, и при Азинкур/1415/, ва началото на ХV век, както и разоренията на Черната чума сломяват силите и самочувствието на рицарската й прислойка. Укрепването на авторитета на краля, бързото нарастване на цените, поскъпването на цените на обновяващото се динамично въоръжение наистина отслабват финансовия стабилитет и моралния престиж на средновековната благородническа каста.

Б.Ръсел: “От 1495 година нататък трима френски крале се опитват да завладеят Неапол, но в крайна сметка кралството е заграбено от Фердинанд ІІІ Арагонски/1502/. Шарл VІІІ, Луи ХІІ и Франсоа І, крале на Франция, предявяват правата си /не много законни/ над Милано и Неапол; всички те нахлуват в Италия и имат временни успехи, но в крайна сметка претърпяват поражение от испанците.” /с.19/.

Кралят на Франция Луи ХІІ не успява да придобие до края на царуването си наследник от брака си с Ана от Бретания. Въпреки че в края на царуването си той се жени втори път за Мария Тюдор, той не успява да придобие мъжки чада от нея преди да издъхне /1 януари 1515 година.

След много колебания Луи ХІІ предлага на Франсоа ръката на дъщеря си Клавдия, наследница на херцогство Бретания.

Така в края на управлението си той е принуден да обяви за свой заместник на трона младият Франсоа от Ангулем, най-близкия му жив родственик, т.е. роденият в Коняк не е предопределен от раждането му да заеми френския престол. Той е внук на един от последните синове от по-младия клон на династичната фамилия Валоа. Остава сирак без баща още когато е на две години и е отгледан и възпитан изцяло от майка си, Луиза от Савоя.

Преди да бъде провъзгласен за крал на Франция Франсоа І /1515-1547/ бил посветен в рицарското звание от прочутия френски рицар Байар в Маринян.

Като владетел той предпочитал твърдата политика, насърчавал развитието на литературата и изящните изкуства и заради благотворителните му жестве към творците на изкуството бил почитан като принца на Ренесанса от съвременниците му.

Периодът на царуването му, което може да се нарече постояннен дуел заради непрекъснатите му военни сблъсъци с императора на Испания, Германия и Нидерландия Карл V, се оценява днес от историците като период на безспорен стопански и културен разцвет за кралство Франция, който предшества развихрилите се в края на ХVІ над тази страна бури.

Още през първата година от царуването си Франсоа се заема да реализира отдавнашните амбиции на фамилията Валоа: да бъдат присъединени към френската корона Миланското херцогство и Наполитанското кралство. Той се сблъсква със швейцарските наемници, които охраняват херцогството Милано, и ги побеждава в битка при Мариняно, която води през септември 1515 година. След като завладява херцогството на миланците той подписва Вечен мир със швейцарските кантони през 1516 година. През същата година сключва съглашение с Папата.

Могъщ съперник в Европа и враг на Франсоа І е Карл Хабсбургски - владетел на Австрия, Бургундия и Нидерландия, територии в пределите на Свещената империя, и на Испания, Неапол и Сицилия, територии извън границите на Империята.

Френският крал нито има позиции в Германия, нито има финансови възможности да купи гласовете на седмината немски Принцове-електори, за да бъде избран за Император на Свещената империя/1519/ Карл от фамилията Хабсбургите става Император под името Карл V.

През 1522 година избухва война и Франсоа І изгубва херцогството Милано. В стемежа си да го завладее отново, след много стратегически грешки, френският крал попада в плен край Павия през 1525 година. За да откупи свободата си той трябва да отстъпи през 1526 година Бургундия на императора Карл V, който като правнук на френския крал Шарл Дръзкият я счита за своя наследствена територия. Веднага след освобождаването му Франсоа І денонсира договора с Импертора. Тогава италиянските князе и английският крал,обезпокоени от нарастващата мощ на Карл V, влизат в съюз с краля на Франция и войната в Италия се възобновява.

Изчерпването на ресурсите в двата враждуващи лагера довежда до примирието, което се сключва през 1529 година. Карл V се отказва от претенциите си да владее Бургундия, но Франсоа І трябва да внесе огромен откуп,за да си възвърне двата по-големи сина, които от 1526 година са пленници, заложници вместо него, в Испания. Френският крал изгубва Миланското херцогство, но не се отказва от намерението си да завладее Северна Италия. До края на царуването си той ще се опитва да се възвърне властта над миланците, но не успява да осъществи плановете си. С нова военна експедиция през 1536 година Франсоа І все пак успява да покори и присъедини към кралството си Савоя и част от Пиемонте. Тези две провинции ще си остана френски до мира в Като Камбрези /1559/. Въпреки неуспеха в осъществяването на “италианските му химерични амбиции” Франсоа І успява да усмири имперските претенции на могъщия му южен съсед Карл V - владетелят на Свещената империя. Важно е да се отбележи, че този прославен френски крал е на престола в най-гъсто населената европейска държава през първата половина на ХVІ век / 16 - 18 милиона жители/,т.е. в епохата, когато наред с материалните богатства започват да се ценят високо и човешките ресурси.

По време на царуването си Принцът на Ренесанса охранява ревностно чистотата на католическата вяра, която се проповядва във френските църкви. Франсоа І осъзнава голямото политическо значение на кралския контрол върху висшите йерарси на Църквата. Със съглашението /конкордата/ с Папата тозе френски крал си издейства правото да назначава висшия духовнически клир и така си осигурява верността на църковните прелати. Но задачата на епископите в началото на ХVІ век не се е ограничавала в лоялното служене на Краля, а включвала и твърдото противодействие на реформирането на католическата Църква. Някои от тях наистина полагат усилия да подобрят нравите на вярващите и на свещенослужителите с по-нисши санове, да усъвършенстват и подсилят въздействието на проповедите си върху паството им.

Църковните прелати са подпомагани в дейността им от високоинтелигентната и ревностно вярваща сестра на Краля, Маргарита от Навара, която допринася много за предотвратяването на проникването на лутеранската схизма във френската Църква. Проповядващите идеите на Реформацията свещеници във Франция били разобличавани като сътрудници на опасна за католицизма ерес. Преследванията срещу протестанските проповедници били тайно поощрявани и поддържани от самия Франсоа І,който до края на живота си остава ревностен католик. Особено радикални са действията на пазителите на реда срещу поредната провокация на протестантите през 1534 година - Аферата с афишите /фанатизирани протестанти разлепват обидни нападки срещу папата и католическата меса в Париж, включително върху вратата на Кралската канцелария/. По-късно с Едикт /разпоредба/ издаден във Фонтенбло/1540/ Франсоа І подтиква църковните трибунали да действат по бързата процедура срещу проповедниците на протестанството. До края на живота си Принцът на Ренесанса полага много усилия за да укрепи авторитета на Римокатолическата църква във Франция.

В разширяващите се владения на Франсоа І нараства бързо броят на кралските чиновници. За да напълни хазната кралят се принуждава да продава държавни длъжности и постове. Кохортата на кралските чиновници трябва да въведе административен порядък и строга йерархия, благодарение на които по-лесно се утвърждава и охранява авторитета на монарха. И все пак Франсоа І не постига безпределна мощ, нито безспорен авторитет,тъй като именно общността на повдвластните му чиновници започва да му създава все повече проблеми. Висшите магистрати започват да се противопоставят на някои от решенията му, кралските финансисти се поддават на нарастващата в страната корупция, намалява броя на безукорно верните на краля събирачи на данъци. Освен това комуникациите с далечните провинции са бавни, а отдалеч е трудно да се управлява при липсата на възможности за бързи контакти с подведомствените служители. Ефективността на някои кралски служби се оказва недостатъчна за да обхване всички васални територии на разрастналата се държава.

През ХVІ век спадат твърдите доходи на старите френски благороднически фамилии. Крупните наемодатели на земя под аренда се разоряват и губят позиции в обществения живот. Техните земи се закупуват от имотни граждани, които разширяват по този начин богатството си и укрепват самочувствието си до степента,която им позволява да водят стила на живот на феодалните земевладелци. Те пренасят своите увереност и предприемчивост, придобити в ръководенето на търговията, върху управлението на поземлените си имоти. Натрупали бързо богатство тези изпълнени с неизчерпаема градивна енергия буржоа формира новата френска аристокрация, която експлоатира гъвкаво “изкуството да се живее” на средновековния благороднически елит.

В случая този кръг историци подценява способността на старата потомствена аристокрация във Франция да се адаптира към динамичните промени, които настъпват устремно в обществото. Не бива да се забравя, че много потомствени аристократични фамилии успяват гъвкаво да преустроят маниера си на експлоатация на обширните си плодородни земи. Някои от тях, във или близки до кралския двор, успяват да получат мощната протекция на сюзерените, които през “века на Ренесанса” в тази страна са все по-отговорно ангажирани в ръководството на финансовите дела не само на двора им, но и на държавата, тъй като те осъзнават, че икономическата й мощ е неразривно свързана с авторитета на династията им. Устремът на предприемчивата висша прислойка на старата френска аристокрация към кралския двор е рацонално използван от осъзналите смисъла на появилия се през Ренесанса израз “държавни съображения” владетели на тази страна.

В началото на епохата на Ренесанса държавата Франция притежава и започва да борави с огромни парични суми. През 1522 година френският крал дължи на кредитори 550 000 ливри. Към средата на века задлъжнялостта на кралския двор към кредиторите е двойно по-голяма. През периода 1560 - 1580 година общата сума от заемите, от които са се ползвали владетелите на Франция достига 128 милиона ливри. Държавната хазна банкрутира два пъти /1558 и 1567 година/ през “века на Ренесанса”.

Науките във Франция през ХVІ век: В своята “История на Франция” французинът Пиер Микел обособява отделна глава, посветена на новата ренесансова култура, в чието начало свидетелствува, че френските заможни граждани “се образовали с всички сили, започнали да купуват много книги и така осигурявали забогатяването на издателските къщи и печатниците”:

“През ХVІ век произведенията на Рабле например вероятно наброявали 42 издания с 1000 до 2000 тираж. Гражданите, а не само просветените благородници четели Рабле, четели също Еразъм Ротердамски и френските хуманисти. Те съставлявали новата публика за новото движение за търсенето на текстовете на античността, наречено хуманизъм.” /стр.126/.

“Френските издатели изучавали и продължавали породеното в Италия движение: “филологията”, така високо ценена от гражданина Монтен, била създадена от Лоренцо Вала - пише Пиер Микел. - Венецианецът Барбаро обновил прочита на Аристотел, както флорентинецът Марсилио Фичино - този на Платон. Ръкописите на големите латински автори били публикувани във Франция от Гийом Фише, който ги бил открил в Италия.”/стр.127/.

Ф р а н с о а І, който прилага мъдра, либерална стратегия по отношение на научните и художествени творци през периода на управлението си/1515 - 1547/. Той отрежда водеща роля в литературния живот през първата половина на века на своята високо ерудираната сестра М а р г а р и т а от Н а в а р а.

Този природно интелигентен френски крал отделя значителни финансови средства в подкрепа на първите учени хуманисти, които превеждат и коментират древногръцките и древноримските хронисти, философи и литературни творци. Той им раздава високо платени държавни постове, улеснява достъпа им до ценните ръкописи оцелели от Античността, насърчава ги да пътуват из изпреварващата негово краство в културната сфера Италия.

Най-значимото културно начинание на Франсоа І е учредяването на висш хуманитарен изследователски институт в Париж, на просъществувалия до днес Колеж дьо Франс, където в началото преподаването се е осъществявало на латински език, тъй като френският не е бил все още достатъчно развит като самобитен език. Макар че субсидиите от кралската хазна са доста скромни, първите преподаватели в Колеж дьо Франс допринасят за укрепването на интелектуалния престиж на новосъздадения, изцяло светски, парижки университет.

Френският историк Пиер Микел твърди, че известният ренесансов коментатор и критик на Аристотел Льофевр д’Етампл, както и създателя на филологията като обособена наука във Франция Гийом Бюде “били приближени на краля”: “Франсоа І помолил Гийом Бюде да основе през 1529 година Колежа на кралските лектори - бъдещият “К о л е ж дьо Ф р а н с” - напомня той. - Кралят не обичал Сорбоната, където църковните деятели “култивирали” фалшивата наука филология. Отворен за хуманистите, новият колеж разпространявал новата култура, бил отворен за чуждестранните преподаватели. Веднага се сдобил с голям успех.” /стр.127/.

Идеята да се основе ново, изцяло светско, висше хуманитарно училище всъщност принадлежи на големия френски хуманист Гийом Бюде, който обединява около себе си група от високоерудирани лектори по еврейски, гръцки и математика. След като Кралят го подкрепя и му дава възможност да реализира идеята си Бюде разширява през 1534 и 1545 година изследователските области в Колежа. Висшето училище започва да се назовава от 1545 година Кралски колеж, в който тогава се обособяват седем катедри.

Високо образованият сюзерен Франсоа І поръчва на прочулите се тогава познавачи на езика и културата на Древна Гърция и Рим да направят полезни за внедряването на новата хуманистична култура във Франция преводи. Тогава Робер Е т и е н създава и издава сборника “Съкровищата на латинския език”, Анри Е т и е н - “Съкровищата на древногръцкия език”, а Жак А м и о превежда “Паралелните животописи” на Плутарх :/1559/.

Благосклоността на Краля към хуманитарните науки не означава, че е премахната кралската цензура. Особено по време на религиозната криза, в която се озовава Френската църква след бързото разпространение на протестантството, кралските цензори стават все по-придирчиви и все по-подозрителни към свободомислещите интелектуалци, чиито творения са внимателно четени и прочиствани от еретични твърдения. Изкуствата във Франция през ХVІ век: Архитектура: Крал Франсоа І покровителства изграждането на нови паметници. Под влияние на ренесансова Италия френската архитектура прехожда през първата половина на ХVІ век от късна готика към ранен класицизъм. Кралят е особено благосклонен към застрояването със замъци на долината на река Лоара.

“Италианските архитекти успели да построят във Франция известен брой дворци по италиански маниер в големите търговски градове - съобщава Микел. - В Лион имало италиански квартал, чийто замък “Гадан” все още му служи за украшение. Лувърът имал италианско крило. В Париж, но също и в Руан, в Дижон и естествено в Авиньон и в градовете от Юга имало много италиански дворци.

Все пак креативният принос на Италианския ренесанс се усещал преди всичко в замъците, защото във Франция нямало достатъчно богата буржоазия, която бързо да измени градския облик. При това самата тази буржоазия мечтаела да купува или строи замъци в италиански стил в изолираните градчета, подобно на големите сеньори и краля. Тогава замъците по Лоара служели за модел със своите елементи на лукс и украса. Шамбор, Азе льо Ридо, Шенонсо, Фонтенбло и Сен Жермен в парижкия район били с френски облик и италианска окраса, усещаща се най-вече в стълбищата, в прозорците и таваните.” /стр.129/.

През 1515 година по инициатива на Кралицата се разширява замъкът в Б л о а, пристроява се северното крило. При изграждането му строителите създават френския ренесансов архитектурен стил - удобно вътрешно планиране, подрежданена парадните апартаменти в анфилади, които се разполагат край вътрешната фасада, а стаите за живеене на краля и кралицата по външната. Фасадата на новото крило в Блоа е добре размерена, повдигната спрямо двора, където се уреждали празненствата и турнирите.

От 1519 година започва строежа на замъка в Шамбор, където строителите въвеждат строгата симетрия и декоративните мотиви, които взаимстват от тогавашната /ренесансова/ италианска архитектура. По проект на италианския архитект Доменико да К о р т о н а, недалеч от Блоа, започва да се строи замъка Ш а м б о р/1519/. В плана му заляга основната схема на замъка-крепост, снабден пс четириъгълен двор, с донжон и кули по четирите ъгъла.

Ето как в своята “История на изкуството”/ІІІ том/ именитият руски изкуствовед Михаил Алпатов описва “най-хубавия замък от времето на Франсоа І” - замъкът Шамбор/1523 - 1535/: “В него е запазен традиционният план - квадрат с изградени кръгли ъглови кули; и този замък се издига сред голям двор, обрамчен от други кули. Всяка от многобройните кули на замъка, както и витата стълба в средата му завършват с високо издигащи се над покривите открити лантерни и тази гора от кули, кулички, високи комини, тесни мансардни прозорци и тук-там мяркащи се подпорни стълбове /контрафорси/ образува нестройна, но приказно красива група.” /стр.150/.

Ренесанс

Ренесансът, което означава "раждане отново", е всъщност възраждане на идеята за човека. Настъпила коренна промяна в представата за човека, която го поставила в центъра на всичко, промяна, която се отразила в изкуството. Ренесансът се заражда през 14 век и обхваща периода до началото на 16 век. За да го разберем, трябва да разгледаме събитията, довели до неговото развитие, особено предшестващата го средновековна философия и теология. Произведенията на гръцките и римските мислители били достъпни за прочит, тъй като били пазени, четени и дискутирани от средновековните интелектуалци.

Може да се каже, че Тома Аквински (1225 - 1274) най- известният представител на църковната схоластика, посял семената на Ренесанса. Той вярвал, че човекът въстанал срещу Бога и паднал, но неговата представа за падението била непълна. Мислел, че падението не засегнало човека като цяло, била покварена само волята му, но не и интелектът. Така хората можели да разчитат на собствената си мъдрост, следователно, спокойно можели да смесват ученията на Библията с ученията на философите- нехристияни.

Тома Аквински се опирал на един от най- изявените гръцки философи- Аристотел (384 - 322 г. пр. Хр.). Това подготвило почвата за появата на хуманистичните елементи на Ренесанса. "Най-важното нещо за човека е самият той" - била доминиращата мисъл. Това е хуманизмът (човекът в центъра на всичко). Какви биха били основите на морала, на ценностната система и на закона при този начин на мислене? Хуманизмът не може да предложи стандарт, според който човек да сравнява всичко или да осмисли битието и морала. Така животът става безсмислен.

В мисленето на Тома Аквински имало и положителни елементи, които скоро се отразили в изкуството. На света и на мястото на човека в света, вече се отдавало по- голямо значение. Преди Джото (1267 - 1337) италианското изкуство представлявало един по- груб вариант на византийското- било плоско и без художествена перспектива. С Джото настъпва коренна промяна. В неговото изкуство природата заела съответното си място и изобразяваните от него персонажи били по- реалистични, пластични и обемни, по- близки до живота. Щом Бог е създал света, значи природата е важна- и затова тя се изобразявала такава каквато е в действителност.

За съжаление, отрицателните хуманистични идеи на Аквински били доразвити по- нататък. Например, писателят Данте (1265 - 1321) използвал алюзии, за да вмества класическия езически свят в своите произведения. В творбата си" Божествена комедия" той представя римския поет Вергилий като символ на човешката мъдрост и го взема за свой водач през кръговете на ада. Други писатели също последвали школата на Данте- например Петрарка (1304 - 1374) който с право е назован "баща на новия хуманизъм". Той бил вдъхновяван от класическите римски писатели като Цицерон и питаел дълбока любов към древния Рим. Бокачо (1313 - 1375) превел Омир, който станал един от крайъгълните камъни на Ренесанса. Възраждала се античната литературна традиция.

От Петрарка водят началото си редица хуманисти. Техният хуманизъм включва благоговение пред всичко антично, особено пред литературата от гръцката и римската епоха. Влечението към нехристиянските гръцки и римски класици по- късно било стимулирано от падането на Константинопол през 1453 г., в резултат на което мнозина учени от Византия избягали и донесли ръкописите си в Италия. Така ренесансовият хуманизъм постепенно се развил до модерен хуманизъм- една система от ценности, вкоренена във вярването, че човек е критерий сам за себе си, че човек е независим, абсолютно самостоятелен, той е мярката за всички неща.

През 15 век в архитектурата настъпва обрат- в пълна противоположност на мрачната Готика израства архитектурата на хуманизма, възродена Класика, с присъщите и ритъм и пропорции, създаваща усещане за простор и светлина. Това става по времето на Брунелески (1377 - 1446). Следващите архитекти от Ренесанса наблягат на простите геометрични форми- кръг и квадрат. Перспективата направила възможно изобразяването на пространството по нов начин. Но за хората от Ренесанса новото виждане за перспектива било още нещо: тя поставяла човека в центъра на това пространство!

Мазачо (1401 - 1428) бил наречен баща на ренесансовата живопис. Той изучавал живота и можел да придаде на картините си реалистичен облик, като отделя централно място на природата. Той бил първият художник, използвал централна перспектива и рисувал картините си с естествено осветяване на обектите. Пръв започва да изобразява и реални хора в реален свят. Персонажите му излъчват жизненост, те се ръководят от християнската любов към ближния - апостол Петър върви и сянката му изцелява болните. За съжаление, след Мазачо взел превес хуманизмът- човекът става все по- независим и самостоятелен. Междувременно, нещата, които осмисляли човешкия живот все повече намалявали.

Почти до края на живота си Микеланжело (1475 - 1564) бил под влиянието на хуманистичното мислене. Статуите му на хора "откъсващи се от скалата" изобразяват човека, който се изтръгва от природата, за да се освободи. Човекът ще победи! Великолепната статуя на Давид (1504 г.) показва хуманистичния идеал - Човекът е съвършен, най- висшето творение на природата! Въпреки че бил запознат с Писанията и обредите на Израел, Микеланжело изобразява юдейския цар необрязан, което за евреите би означавало нарушаване на завета с Бога и Неговия закон. Това изразява ренесансовото отстъпничество от Бога и издигането на човека.

Другата значима фигура от Ренесанса е Леонардо да Винчи (1452 - 1519), химик, инженер и художник. Той бил олицетворение на ренесансовия човек: можел да прави почти всичко и то добре. Хуманистите били убедени, че човекът може да реши всеки проблем със собствени сили. Съществувала пълна вяра в човека. Но в края на живота си Леонардо успял да прозре близкия провал на хуманизма, чиито признаци вече предсказвали естествения му завършек- песимизмът.

Етапи:

· Ранен Ренесанс 1420 - 1500 г. - Флоренция, Тоскана с представители Филипо Брунелески, Леон Батиста Алберти, Донатело, Мазачо и др. · Зрял Ренесанс (разцвет на Ренесанса) 1500 - 1540 г.- Флоренция, Рим, Венеция с представители Донато Браманте, Леонардо да Винчи, Микеланджело Буонароти, Рафаело. · Късен Ренесанс 16 век - Андреа Паладио, Джорджоне, Тициан, Паоло Калиари Веронезе.

Ренесансът е течение на обновление и реформация в науката, изкуството и политическия живот, което първоначално възниква в Италия (14 век) и по късно в другите европейски държави (15 век). Нарича се преломна епоха, защото в този период общественото и културното развитие на европейските страни излиза от средновековието и се формират характерните черти на съвременната европейска цивилизация. Терминът Ренесанс - възраждане е възприет за означаване на засиления интерес към античността, но с нагласата за новаторство. В изключително динамичния период – 13 век, се зараждат специфични обществено - стопански отношения, оформя се буржоазията и интелигенцията. Това е периода на революционни постижения. Приносите на Леонардо да Винчи, Николай Коперник, Галилео Галилей, Парацелз и други бележити учени оставят ясна следа и предопределят множество пътища на развитие в науката и изкуството. Превратни за обществото са книгопечатането, новите източници на енергия, великите географски открития, изобретяването и усъвършенстването на огнестрелното оръжие и др. Това е и периодът, в който Европа става водеща сила в икономическото, политическото и културното отношение. Леонардо да Винчи (15 април 1452 — 2 май 1519) е знаменит италиански архитект, изобретател, инженер, скулптор и художник от епохата на Ренесанса. За него се казва, че е първообраз на ренесансовия човек и всеобхватен гений. Леонардо е прочут заради картините си, най-известните от които са „Тайната вечеря“ и „Мона Лиза“. Той е известен и заради многобройните си изобретения, изпреварили времето си, но останали само на хартия. Допринесъл също така за развитието на анатомията, астрономията и инженерството.

Микеланджело ди Лудовико Буонароти Симони, известен още само като Микеланджело, е италиански ренесансов художник, скулптор, поет и архитект, представител на Флорентинската школа. Смятан е за един от тримата титани на Ренесансовото изкуство заедно с Леонардо да Винчи и Рафаело. Творчеството на Микеланджело се отличава с патос, в него присъстват идеалите на епохата за физическа и духовна мощ и трагизъм, характерен за периода на късния Ренесанс. То оказва силно влияние върху Тициан и венецианската живопис и се смята за основа на стила маниеризъм. Рафаело Санцио (или Рафаело Санти) е италиански художник и архитект от Флорентинската школа. Той твори през Високия Ренесанс, който обхваща периода от самия край на 15 век до първите години на 16 век. Въпреки краткия му живот Рафаело оставя след себе си огромно живописно наследство. Още по свое време той се прочува като „художник на Мадони”, голяма слава му донасят и неговите фрески в станците на Ватикана. В наше време Рафаело е смятан за един от тримата големи художници на Ренесанса, заедно с Микеланджело и Леонардо да Винчи. Промените в културата, литературата и изкуствата не отстъпва на промените в стопанския отрасъл. Творчеството през ренесанса е със светски и хуманистичен характер, а самите творци изоставят теоцентричните възгледи, и изобразяват човека като реално земно същество. Ренесансът в литературата започва с Данте, продължава с Петрарка, Джовани Бокачо, Лудовико Ариосто, Торкуато Тасо. Западноевропейската литература се развива под влияние на италианския Ренесанс и на научните открития и достигат апогей в творчеството на Лопе де Вега, Мигел де Сервантес, Уилям Шекспир, Франсоа Рабле. Данте Алигиери е италиански поет от град Флоренция. Неговото най-прочуто произведение е „Божествена комедия“ („La Divina Commedia“), връхна точка в развитието на средновековната литература и основополагаща за развитието на съвременния италиански език. Мигел де Сервантес Сааведра (1547 – 1616) е испански романист, драматург и поет, считан от много литературни критици и анализатори за най-великия испански автор. Неговият роман Дон Кихот (част I излиза през 1605 г., а част II — през 1615 г.) се приема за един от най-големите шедьоври на световната литература. Заради своя увлекателен стил и тънка проницателност Сервантес придобива известност, сравнима с тази на гръцкия рапсод Омир, италианския поет Данте Алигиери и английския драматург Уилям Шекспир. Уилям Шекспир (1564-1616), знаменитият английски драматург и поет, признат в Западната култура като най-значимия писател в англоезичната литература. Шекспир е от малкото драматурзи, които се отличават в писането както на трагедии, така и на комедии. Способността на му да улавя и предава най-дълбоките аспекти от човешката природа дават право на мнозина да го смятат за ненадминат талант, а Английския ренесанс често е наричан „шекспиров период“.

Дълбок прелом е извършен през Ренесанса и в театъра, музиката и сродните изкуства.

Ренесанса в архитектурата започва от 1420 г. и продължава до средата на 16 век , преминавайки през проторенесанса (началото на Ренесанса в архитектурата през 13-14 век) с обособяването на Сиенска школа, Джото и др. В строителството се акцентира предимно на обществени сгради, дворци, градски къщи и др. от светски характер. Характерни са ордерното разчленяване на стенните плоскости, аркадите, колонадите, сводовете, куполите, логическата съразмерност, хармоничността и ясната тектоника, основани на законите на перспективата и пропорциите. Това е период за силно развитие на градоустройството. Създават се мащабни архитектурни ансамбли, подчинени на цялостен художествен замисъл. През ренесанса се развива също и астрологията. Много италиански градове през този период имат на служба официални астролози. Един от най-известните от тях е Бласиус от Парма (ок. 1315-1416) . Той е бил изтъкнат учен, преподавател в няколко университета. Шестнадесети век бележи развитие на астрологията и в други европейски страни, което се стимулира от разпространението на печатното слово, от културата на Ренесанса и нарасналия брой на университетите в Европа. В Чехия твори Киприан Леовитий (1524-1574) - един от най-известните астролози на своето време. През 1500г. унгарският крал Матиаш Корвински основава Пресбургския университет в днешна Братислава, който става известен благодарение на своите специалисти по астрология, но за съжаление се налага да бъде закрит поради войната с турците. През 1450 г. полският учен Мартин Крул основава катедра по астрология в университета в Краков, а най-известният по това време полски астролог е Мартин Билица (1433-1493). Визитата в Англия през 1553 г. на големия италиански учен и астролог Джеронимо Кардан (1501-1576) във връзка с изготвянето на хороскопа на младия крал Едуард VI, оказва огромен стимул върху развитието на английската астрология. Тя се използва на всички равнища - за пропаганда, за поддържане на теологията и политическата идеология и най-вече за консултиране на политическите лидери в тяхната борба за властта. Най-известният английски астролог от това време е Уйлям Лили (1602-1681). По това време в Италия творят няколко големи астролози. Лука Гаурик (1476-1558) предсказва на Александро Фарнезе, че ще стане папа. Когато той става папа не само го възнаграждава богато, но и му дава епископска титла. Джовани Маджини (1555-1617), професор по математика в университета в Болоня и член на комисията за смяна на календара към папа Григорий XIII. Трайно място заема астрологията и в Германия. Големите учени Тихо Брахе и Йохан Кеплер са известни повече със своите астрономически наблюдения, но и двамата са практикуващи астролози. Във Франция най-голяма е известността на Нострадамус (1503-1566). Той става личен лекар на крал Карл IX, а от съветите му се възползва и Катерина Медичи. Но най-вече той е известен със своите “Центурии”, популярни предсказания, които се радват на голяма популярност и в наши дни.

Ренесансови школи:

· Флорентинска школа · Венецианска школа

Музиката през Ренесанса:

Ренесанс („възраждане”) е един период в изкуството, в който се слага голямо ударение върху човека. В началото на този период, реалният човек и природа били „върнати” обратно в изкуството, което довело до появата на много красиви произведения. Но вместо да представят хората, живеещи в реалния свят, сътворен от Бог, голяма част от творците избрали да представят човека като център на света - независим от своя Създател. Постепенно, светската музика засилила влиянието си. Църковната музика също се променяла.

През Ренесанса, аристократичните дворове започнали да подпомагат изкуствата и особено музиката. С изобретяването на печатарската машина от Гутенберг, за първи път музиката започнала да се печата, което също спомогнало за нейното разпространение.

Светската музика изобилствала с песни за любовта, чиито автори били познати като трубадури (в Южна Франция), трувери (в Северна Франция) и минезингери (в Германия). Въпреки, че днес хората мислят, че трубадурите са били бедни, това не винаги е било така. Често пъти те са имали благородническо потекло, но трубадур е можел да стане всеки, който можел да научи и да спазва нравите и идеалите на любовта, която била възпявана. Дрорцовите песни се разпространили из цяла Европа. Трубадурите, които пишели стиховете, обикновено не ги изпълнявали. Те наемали жонгльори (бардове, минстрели) - пътуващи певци, които изпълнявали песните в различни замъци.

Въпреки, че грегорианските песнопения са били единствената музика в църквите през ранното Средновековие, не е било възможно тази проста форма да се задържи за дълго време. Най-ранните форми на полифонията (повече музикални линии или гласове) била наречена органум. Той е представлявал проста мелодия, към която композиторът или певецът е добавял още една, но на друг глас.

В началото, хармонията се е движела на някакво разстояние от основната мелодия – на около 4-5 ноти над или под нея. По-късно, хармонията става по-независима - понякога отивала нагоре, докато мелодията тръгвала надолу или обратно. Били добавени повече ноти – няколко ноти се изпявали докато траела една нота на основната мелодия. По-късно се добавили две хармонични линии, чиято цел била да произведат по-приятен звук. Ритъмът станал по-структуриран, с повече от един повтарящ се удар, наподобяващ ритъма с който сме свикнали днес.

Композиторите на Ренесанса въвели оркестъра, в който всеки инструмент имал различен глас и изпълнява различна музикална линия. Някои от най-използваните инструменти през този период били лютнята, тромбона, виелата, арфата и клавесина.